О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
София 30.04.2015г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря…………………. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1220 по описа за 2015 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Районен съд-Сандански,представляван от председателя Н. Б. срещу решение №3424 от 7.08.14г., постановено по в.гр.дело № 566/14г.на Окръжен съд – Благоевград,с което са уважени обективно съединените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл.344 ал.1 т.1- т.3 КТ,предявени от С. С. П..
Като основания за допустимост на касационното обжалване касаторът сочи визираните в чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.Приложена е съдебна практика.
В отговор по чл.287 ГПК ответницата по касационната жалба С. С. П. моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение.Претендира за разноски.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел,че заповед № 3514 от 14.08.13г.на председателя на Районен съд-Сандански,с която е прекратено трудовото правоотношение с ищцата С. П. от длъжността „административен секретар”на основание чл.190 ал.1 т.7 вр.с чл.187 т.10 КТ – поради дисциплинарно уволнение,е незаконосъобразна. Направен е извод,че е нарушена разпоредбата на чл.333 ал.1 т.3 КТ – не е взето предварителното разрешение от Инспекцията по труда и мнението на ТЕЛК преди уволнението на П.,която страда от захарен диабет – заболяване,посочено в списъка на болестите съгласно чл.1 от Наредба № 5/28.04.1987г.,при които работниците,боледуващи от тях, имат особена закрила по чл.333 ал.1 т.3 КТ.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.
Основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице,когато в обжалваното въззивно решение правен въпрос от значение за изхода по делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС;с тълкувателни решения на ОСГК на ВС,постановени при условията на чл.86 ал.2 ЗСВ/отм./;с тълкувателни решения на ОСГТК,на ОСГК,на ОСТК на ВКС или решение,постановено по реда на чл.290 ГПК.В случая поставеният от касатора въпрос попада ли неинсулиновозависимия диабет,тип ІІ в приложното поле на Наредба № 5/87г., не е разрешен в противоречие със задължителната практика,в т.ч.и с решение № 21 от 2.02.11г.по гр.дело № 808/10г.на ВКС,ІV г.о.В него е посочено,че в чл.1,ал.1,т.6 от Наредба № 5 за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333,ал.1 КТ, издадена на основание на тази разпоредба, между обуславящите закрила в чл.1,т.6 е посочена „захарна болест”, без разграничение и изключване на разновидности и на форми на заболяване.Въпросът за разновидностите на „захарната болест”, както и на останалите пет вида заболявания, е медицински, както и въпросът, дали проявената конкретна разновидност на предвиденото по вид заболяване обуславя закрила по чл.333,ал.1,т.3 КТ, както е медицински въпросът дали боледуващ работник има нужда от закрила,за разрешаването на който са необходими специални знания.Затова законодателят е предвидил в чл.333,ал.2 КТ, че за изясняването на последния въпрос е необходимо преди да бъде извършено уволнението, като предпоставка за неговата законност, трябва да се взема мнението и на трудово-експертната лекарска комисия (ТЕЛК), вместо да се задоволи да задължи работодателя да преценява наличието на болестта въз основа на медицински документи.Казусът по това дело и настоящия не са идентични.От мотивите на посоченото решение е видно,че работодателят е изпълнил задължението си по чл.333 ал.2 КТ, като преди да извърши уволнението е взел мнението на ТЕЛК,която е дала експертно мнение за конкретния работник,според което констатираното при него заболяване не е от категорията,описани в Наредба № 5.В разглеждания случая по делото е безспорно,че работодателят не е поискал и взел мнението на ТЕЛК.Не е коректно твърдението на касатора,че в посоченото решение ВКС е приел,че неинсулинозависимия диабет,тип ІІ не попада в приложното поле на Наредба № 5/87г.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на решението до касационен контрол по втория въпрос: следва ли при съкращение в щата работодателят да изисква информация от работниците или служителите дали страдат от някоя от болестите,предвидени в Наредба № 5/87г. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение,е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящата хипотеза не е такава.По поставения въпрос има постановена практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК – № 172 от 30.07.12г.по гр.дело № 1285/10г.на ВКС,ІІІ г.о.; № 402 от 21.10.11г.по гр.дело № 721 /11г.на ІV го.на ВКС; № 208 от 2.05.12г.по гр.дело № 738/11г.на ІV г.о. и др.Прието е,че при прекратяване на трудовото правоотношение е необходимо да се е осъществило основанието,на което се основава заповедта за уволнение,както и да са спазени допълнителните условия,доколкото са предвидени в закона,включително да е съобразена закрилата по чл.333 КТ.Тя обаче е предварителна и изрично в чл.333 ал.7 КТ е указано,че следва да е осъществена до момента,в който заповедта за уволнение се връчи на работника или служителя.В решение № 492 от 17.06.10г.по гр.дело № 477/10г.,постановено в производство по чл.290 ГПК, е прието,че закрилата по чл.333 от КТ има обективен характер и цели да запази работника от неблагоприятните последици на уволнението по социални и хуманни критерии. Ето защо за нейното приложение няма значение дали работникът е изпълнил задълженията си по чл.2 от Наредба № 5 от 1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333 ал.1 от КТ, а има единствено значение дали към датата на връчване на заповедта за уволнение работникът е страдал от заболяване, посочено в чл.1 от Наредбата. Практиката допуска само едно изключение от принципа, че закрилата има обективен характер и то е когато работникът умишлено е въвел работодателя в заблуждение, че не страда от заболяване за което се предвижда закрила. Във всички други случаи неизпълнението на задълженията на работника да уведоми работодателя за заболяването или да представи документи за него няма правно значение за действието на закрилата по чл.333 ал.1 т.3 от КТ. Тя се прилага независимо от това, дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника и дали са представени медицински документи за него.Обжалваното решение не се разминава по правни изводи с изложеното по- горе.Въззивният съд е приел,че работодателят не е изпълнил задължението си да изиска информация от работника дали страда от някое от посочените в нея заболявания,преди да издаде и връчи заповедта за уволнение.
Въпросът: следва ли на уволнения работник/служител да се присъжда обезщетение за оставане без работа,в случай че същият не е представил доказателства,че активно е търсил работа чрез регистрация в бюрото по труда,също е разрешен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика.Според приетото в ТР № 6 от 15.07.14г.по т.дело № 6/13г.на ОСГК на ВКС при предявен иск по чл.344 ал.1 т.3 КТ вр.с чл.225 ал1. КТ достатъчно е ищецът да установи факта,че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение.
По изложените съображения настоящият състав приема,че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На основание чл.78 ал.1 ГПК касаторът следва да заплати на ответницата по жалбата направените за тази инстанция съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 3424 от 7.08.14г., постановено по в.гр.дело № 566/14г.на Благоевградския окръжен съд.
ОСЪЖДА Районен съд-Сандански да заплати на С. С. П. сумата 350 лв /триста и петдесет/разноски пред ВКС за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.