ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 609
София, 08.05.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 721 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П…, чрез Б. С.-прокурор в С.. .. .., срещу решение №1980 от 30.10.2014г., постановено по в.гр.д. №1523/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10-ти състав, скоето е потвърдено изцяло решение №7726 от 18.11.2013г. по гр.д.№12862/2012г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, е осъдена П.. да заплати на Ц. И.Ц.сума в размер на 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 04.05.2011г. до окончателно й изплащане, като е отхвърлен искът за разликата над уважения до пълния предявен размер от 200 000 лв., както и да заплати сума в размер на 6867.92 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди-пропусната полза в размер на законната лихва върху внесената в наказателното производство парична гаранция в размер на 4000 деноминирани лева, за периода от 12.05.1998г. до 01.02.2011г.
Касаторът-П…счита, че въззивното решение е неправилно-постановено е при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответницата по касационната жалба Ц. И. Ц. от [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника й адв. Е. И. от САК. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, препращайки и към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл.272 ГПК, следното:
С постановление от 09.03.1998г. на прокурор във В. е образувано наказателно производство против ищцата, която на 22.04.1998г. е била привлечена по следствено дело № 90/1998г. по описа на ССлС, в процесуалното качество на обвиняем за престъпление по чл.203, ал.1, вр. с чл.202, ал.1, т.1, вр. с чл.201 НК, за което, в редакцията на чл.203, ал.1 НК до изменението й с ДВ, бр.75/2006г. е било предвидено наказание лишаване от свобода за срок от десет до тридесет години. На ищцата е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 10 000 000 лв. неденоминирани лева, намалена с постанвление от 08.05.1998г. на 4 000 000 лв. неденоминирани лева, тоест в размер на 4 000 /четири хиляди/ деноминирани лева, която е била внесена на 12.05.1998г. и освободена на 01.02.2011г. На ищцата също така е било наложено ограничение да напуска пределите на Република България до 21.06.2011г. Продължителността на досъдебното производство е надхвърляла разумния срок, поради което ищцата е поискала, и наказателният съд, с определение от 18.07.2003г., по реда на чл.239а НПК/отм./ е определил срок, в който прокуратурата да внесе делото с обвинителен акт в съда или да го прекрати. Съдебното производство е започнало през 2004г. с обвинение за извършено престъпление по чл.203, ал.1, вр. с чл.202, ал.1, т.1, вр. с чл.201, вр. с чл.26, ал.1 от НК-длъжностно присвояване в особено големи размери, представляващо особено тежък случай, като за присвояването на сумата от 104 688.80 деноминирани лева е било извършено и престъпление по чл.309, ал.1 НК-съставяне на 37 броя неистински частни документи. С присъда №273 от 13.07.2010г., постановена по н.о.х.д. №2233/2004г. от Софийски градски съд, ищцата е била призната за невиновна по повдигнатите й обвинения. По протест на П. е постановено решение №82 от 25.03.2011г. по в.н.о.х.д. №14/2011г. от Софийски апелативен съд, влязло в сила на 03.05.2011г., с което е била потвърдена изцяло оправдателната присъда. Наказателното производство е продължило от 09.03.1998г. до 03.05.2011г.
От заключението на приетата в първата инстанция психиатрична експертиза съдът е приел за установено, че продължилото повече от 13 години наказателно производство е довело до появата при ищцата на стресогенен ефект и тежка депресия, изразяваща се в хипотимия-потиснато настроение, което може да досигне до непоносима мъка; хипобулия-отслабване на волевите възможности; меланхолни преживявания-мисли за вина, обреченост, безперспективност. От заключението на приетата медицинска експертиза е приел за установено, че в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство е развилото се при ищцата автоимунно тиреоидно заболяване-„синдром на Х.”, за което е необходимо поддържащо лечение до края на живота й. Съдът е кредитирал и показанията на разпитания в първата инстанция свидетел относно претърпените от ищцата неимуществени вреди, произтичащи от продължителността на наказателното производство и извършените в този период процесуално-следствени дейстия.
От правна страна въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че са налице предпоставките на закона за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Отговорността на държавата е обективна и нейното възникване е поставено в зависимост от крайния резултат на наказателното преследване и няма значение дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни. Приел е за безспорно установено, че с оглед на конкретните данни по делото, а именно: воденото наказателно преследване, което е продължило повече от 13 години, в което по отношение на ищцата са извършвани множество процесуални и процесуално-следствени действия, завършило с влязла в сила оправдателна присъда; повдигнатото обвинение за извършване на две престъпления, като едното от тях е тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК; взетата мярка за неотконение „парична гаранция” и забрана за напускане пределите на Република България за целия срок на наказателното преследване; възрастта на ищцата и изключително негативното въздействие на наказателното преследване върху психиката и здравето й, справедливото обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, претърпени вследствие на незаконното обвинение, възлизат на 20 000 лв. Този размер според въззивния съд удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот и върху тази сума се дължи законна лихва, считано от влизане в сила на оправдателната присъда-04.05.2011г.
Съдът е приел за основателен в пълния предявен размер иска за присъждане на обезщетение за претърпените от наказателното преследване имуществени вреди, представляващи пропусната полза в размер на законната лихва върху задържаната в наказателното производство парична гаранция в размер на 4 000 деноминирани лева, която лихва за периода от 12.05.1998г. до 01.02.2011г. възлиза на сумата от 6867.92 лв.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение. Сочи касационите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
На първо място счита, че с решението си Софийският апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Според него по този въпрос обжалваното решение противоречи на т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., на т.3 и т.11 от Т.Р.№3/22.04.2005г. по тълк.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от Т.Р.№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Счита, на второ място, че с решението си САС се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която препраща чл.4 от ЗОДОВ, който въпрос според касатора е решаван противоречиво от съдилищата. Сочи и прилага следните съдебни решения: решение № 9 от 07.02.2012г. по гр.д.№733/2011г. на ВКС, ІІІ Г.О.; решение №97 от 03.05.2012г. по гр.д.№80/2011г. на ВКС, ІV Г.О.; решение №400 от 12.04.2010г. по гр.д.№171/2010г. на АС-Пловдив, 2-ри с-в.
Третият поставен от касатора материалноправен въпрос е подлежат ли на обезщетение претенциите за имуществени вреди /пропуснати ползи/, изразяващи се в законови лихви върху суми, внесени като парични гаранции по мерки зе неотклонение в наказателното производство, когато вредите не са преки и непосредствени. Счита, че по този въпрос решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.3 и т.11 от Т.Р.№3/22.04.2005г. по тълк.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на решение №1258 по гр.дело №730/2006г. на ВКС, ІV г.о. Счита също така, че по този въпрос е налице и противоречива съдебна практика, обективирана в следните съдебни решения: решение от 14.12.2005г. по в.гр.д.№558/2005г. на ВтАС и решение №34 от 04.02.2009г. на САС по гр.д.№966/2008г.
По първия въпрос:
Соченото от П.. касационно основание не е налице. Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни.
Въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищцата неимуществени вреди в съответствие с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК. Според т. 19 от посоченото тълкувателно решение, която не е загубила сила и при действащия ГПК при въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като преценява самостоятелно събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, достига до свое собствено решение по отношение на иска, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд, въззивният съд изготвя собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността му като решаваща. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, преценявайки събрания доказателствен материал по делото. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване.
В подкрепа на доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос са цитирани т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
С т. 3-та от посоченото тълкувателно решение е прието, че държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина. Тази практика е неотносима по поставения правен въпрос, тъй като въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи, че единствена причина за увреждането на ищцата е неговото поведение.
С т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, че преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Прието е, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Прието е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл. 52 ЗЗД като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. В тази част посочената практика на ВКС не е относима към настоящият случай, тъй като както се посочи по-горе ответницата по жалбата с влязла в сила присъда е призната за невиновна и е оправдана изцяло по повдигнатите й обвинения. В останалата част от становището на ОСГК на ВКС, отразено в т. 11-та от ТР № 3/2005 г. е прието, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. Както се посочи въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и релевантни за спора факти, и е направил извода за наличие на причинна връзка между претърпените неимуществени вреди от ищцата и проведеното срещу нея наказателно производство, приключило с оправдателна присъда.
Възивният съд се е произнесъл в решението си по всички конкретни въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочената от жалбоподателя т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г. Според тази разпоредба размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК.
В трайната практика на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС /включително и посочената от касатора/ съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най-пълна степен за вредите от незаконни действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., решение от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС и решение от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС. Въззивният съд е изследвал и отчел всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към последиците от проведеното наказателно преследване, а именно: вида и интензивността на доказаните и реално преживяните от ищцата емоционални страдания и безпокойства от повдигнатото й обвинение в извършване на престъпления, продължителността на воденото срещу нея наказателно производство /над 13 години/, която категорично е извън разумните срокове, множеството извършени спрямо нея процесуални и процесуално-следствени действия в периода 1998-2011г., както и взетите по отношение на нея мярка за неотклонение „парична гаранция” и мярка за процесуална принуда „забрана за напускане пределите на Република България”. Съобразени са тежестта и характера на повдигнатите обвинения-за две престъпления, едното от които е тежко по смисъла на чл.93, т.7 от НК, извършени в качеството й на длъжностно лице, както и пораженията, които неоправданата наказателна репресия е нанесла върху психиката и здравословното състояние на пострадалата-изпадането й в тежка депресия и заболяването й от автоимунно тиреоидно заболяване-„синдром на Х.”. Съдът е отчел и обстоятелството, че присъденото обезщетение не следва да надвишава справедливия размер, необходим за репариране на реално претърпените неимуществени вреди, поради което за разликата над сумата от 20 000.00 лв. е отхвърлил иска като неосноснователен. С оглед на изложеното, не се установява поставените правни въпроси да са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
По вторият въпрос:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по втория поставен от касатора материалноправен въпрос. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че посочените въпроси са разрешени противоречиво с обжалваното въззивно решение и с посочените от касатора в изложението към касационната жалба съдебни решения. В последните обезщетенията за неимуществени вреди са определени въз основа на различни обстоятелства, обуславящи размера им-при различни по тежест обвинения, продължиелност на наказателното преследване и настъпили за пострадалите негативни последици.
По третия въпрос:
Сочените от П.. касационни основания не са налице. Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни.
В подкрепа на доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос са цитирани т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС.
С т. 3-та от посоченото тълкувателно решение е прието, че държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина. Тази практика е неотносима по поставения правен въпрос, тъй като въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи, че единствена причина за увреждането на ищцата е неговото поведение.
С т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, че преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Прието е, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Прието е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл. 52 ЗЗД като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. В тази част посочената практика на ВКС не е относима към настоящият случай, тъй като както се посочи по-горе ответницата по жалбата с влязла в сила присъда е призната за невиновна и е оправдана изцяло по повдигнатите й обвинения. В останалата част от становището на ОСГК на ВКС, отразено в т. 11-та от ТР № 3/2005 г. е прието, че обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. Както се посочи въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и релевантни за спора факти, и е направил извода за наличие на причинна връзка между претърпените имуществени вреди от ищцата и проведеното срещу нея наказателно производство, приключило с оправдателна присъда, представляващи пропусната полза в размер на законната лихва върху задържаната в наказателното производство парична гаранция в размер на 4 000 деноминирани лева, която лихва за периода от 12.05.1998г. до 01.02.2011г. възлиза на сумата от 6867.92 лв.
Второто посочено от касатора решение №1258 по гр.дело №730/2006г. на ВКС, ІV г.о. не представлява задължителна практика. Съгласно указанията, дадени с т.2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода по спора, да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, когато тази практика е задължителна-тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на ОСГК на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ(отм.); тълкувателни решения на ОСГТК, на ОСГК, на ОСТК на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Посоченото от касатора решение не попада в кръга на очертаната в тълкувателното решение задължителна практика, противоречието с която обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по третия поставен от касатора материалноправен въпрос. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че посочените въпроси са разрешени противоречиво с обжалваното въззивно решение и с посочените от касатора в изложението към касационната жалба съдебни решения. В последните обезщетенията за имуществени вреди са определени въз основа на различна фактическа обстановка, обуславяща основанието и размера им.
В заключение, не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответницата по касация направените от нея разноски в това производство в размер на 2000 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1980 от 30.10.2014г., постановено по в.гр.д.№1523/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10-ти състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА П….да заплати на Ц. И. Ц. от [населено място] на основание чл.78 ал.3 от ГПК направените от нея разноски в това производство в размер на 2000 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.