О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 302
гр.София, 20.03.2017г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева търг. д. № 60303 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 22.05.2016 г., постановено по гр.д. № 914/2016 г. на Апелативен съд – София, с което е уважен частично предявеният от П. С. П. от [населено място] иск срещу ЗАД [фирма] със седалище в [населено място] с правно основание чл. 49 ЗЗД.
Жалбоподателят – ЗАД [фирма] чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответницата – П. С. П. от [населено място] в писмено становище чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение е осъдил ЗАД [фирма] да заплати на ищцата П. С. П. сумата от 70 000 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 05.12.2014 г., ведно със законната лихва от датата на деликта до окончателното плащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 360 лева – съдебно-деловодни разноски. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на адв. С. С. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА сумата 1 740 лева.
Съдът е приел, че на 05.12.2014 г. на П. С. са причинени вреди от деликт – била е блъсната при пресичане на пешеходна пътека от лек автомобил при наличието на валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, със срок на действие временастъпването на непозволеното увреждане, по който застраховател е ответникът и застрахован – деликвента. Този извод съдът е възприел след като е съобразил приетите по делото писмени доказателства, неоспорени по реда на чл. 193 ГПК, заключението на медицинската експертиза на вещото лице Ю. Й. и показанията на свидетеля Д. А. Д., от които се установява, че ищцата е получила травматични увреждания, състоящи се в открито счупване на дясна патела /капаче на коляното/; счупване на латералния кондил /заоблено възвишение в горния край на костта, в областта на колянната става/, на дясната тибия /голямопищялна кост/; счупване на дясната тибия в дисталния /долния/ край, които са пряка и непосредствена последица от процесното ПТП. Съдът е взел предвид, че на ищцата са били извършени оперативни интервенции на 05.12.2014 г. и 10.12.2014 г., както и че лечебно-възстановителният процес при ищцата продължава към момента на приключване на устните състезания, тъй като все още има оток в областта на дясната колянна става, подбедрица и стъпало, а движенията в колянната и глезенната става са с ограничен обем и придвижването се извършва с помощни средства. Съобразено е също, че прогнозата е благоприятна при правилно проведен оздравителен процес и рехабилитация, при който пълният обем на движенията в колянната глезенната стави следва да се възстановят, но се очаква появата на болки с т. нар. „ревматоиден“ характер в областта на фрактурираните кости при промяна на времето, при по-значително натоварване, а понякога и немотивирано. Отчетено е, че предстоят оперативни интервенции за изваждане на остеосинтезния материал, които ще доведат до нови интензивни болки и страдания; че в резултат на счупванията са останали трайни козметични белези – в областта на дясно коляно под формата на Т с размер 9 см./4см.; в горния край на дясна подбедрица вертикален белег с дължина 12 см. и над него два белега с дължина 3 см. След ПТП пострадалата е изпаднала в депресия, притеснявайки се и плачейки, че няма да проходи и ще остане инвалид.
При така установените обстоятелства по делото съдът е изложил съображения, че размерът на обезщетението по чл. 226, ал. 1 КЗ следва да се определи при съобразяване на правилото на чл. 52 ЗЗД и Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, като се отчитат силата, продължителността и интензивността на болките и страданията, включително невъзможността на пострадалата да стъпва на увредения крайник и да се самообслужва през първите два месеца и неприключилият общо лечебно-възстановителен период към момента на приключване на устните състезания; вида и степента на телесните и психически увреди; младата трудоспособна възраст на пострадалата – 39 г., отражението на травматичните увреждания върху психофизиката на лицето и добрата прогноза за възстановяване на здравето за в бъдеще, но при незавършения лечебен процес с предстоящи оперативни интервенции по изваждане на металните остеосинтези и множеството трайни козметични белези в зоните на фрактурите. Отчетени са икономическата конюнктура в страната и нормативно определените лимити на гражданската отговорност на застрахователите при причинени неимуществени вреди, която възлиза на 70 000 лева. Посочено е, че в този размер се включват и бъдещите предвидими и сигурни неимуществени вреди от процесния деликт, изразяващи се в бъдещите болки и страдания при изваждане на металните остеосинтезни средства; болките и страданията, които ще бъдат търпяни до пълното оздравяване на пострадалата, вкл. тези от причинените трайни козметични белези, поради което искът с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ се явява основателен за горепосочения размер от 70 000 лева. За да обоснове, че така определеният размер на обезщетението съответства на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД, съдът е обсъдил приложимостта на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ВС, като е изложил в мотивите си, че пъровинстанционният съд е съобразил в достатъчна степен характера, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищцата към датата на деликта и след това болки и страдания, здравословното й състояние към момента на приключване на устните състезания и бъдещите предвидими и сигурни болки и страдания, както и икономическата конюнктура в страната.
Наведеното от ответника по делото възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата с правно основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд в съгласие с изводите на първоинстанционния е счел за неоснователно. Отхвърлен е като недоказан доводът, че ищцата предприела пресичане на пътното платно, въпреки че е видяла движещия се автомобил и без да се убеди в безопасността на движението, както и да съобрази скоростта на автомобила със състоянието на пътната настилка. Поведението на пострадалата пешеходка е счетено за правомерно от въззивния съд, тъй като тя е пресичала пътното платно на обозначено място – пешеходна пътека тип „Зебра“, а ударът с увреждащото МПС е станал след като тя е преминала половината от разстоянието по пешеходната пътека.
В писмено изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, от страна на жалбоподателя, като общи основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, са формулирани правни въпроси относно определянето на размера на обезщетението, което справедливо репарира претърпените вреди, като се вземат предвид всички релевантни фактически и правни обстоятелства и кои са те и прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поддържа се наличието на допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради допуснато противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. Представят се решения на състави на ВКС, в които са определени други размери на обезщетения, но при различна фактическа обстановка.
Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. Застрахователното дружество – касатор обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че в решението на съда липсва адекватно съпоставяне на търпените неимуществени вреди в резултат на осъществилото се пътно-транспорно произшествие с необходимото и еквивалентно на същите обезщетение, като изложените мотиви не разкриват ясно и конкретно причините за определяне на присъденото обезщетение в значително завишен размер от обичайните. Тези доводи на страната не намират опора в изложените от въззивния съд мотиви, в които систематично се излагат установените в хода на съдебното дирене в първа инстанция релевантни фактически обстоятелства, сочещи за претърпените от ищцата увреждания на здравето и довели до значителния обем на породените от това неимуществени вреди. Съобразени са в решението на съда множеството счупвания и травматични увреждания на коляното и коленните стави, проведените оперативни лечения, наместването на костите и другите интервенции, наличието на продължаващи към приключването на устните състезания страдания, ограниченият обем на движенията в колянната и глезенната става, предстоящите операции и др. Оценката на преживените болки и страдания съдът е основал на констатираната невъзможност на пострадалата да стъпва на увредения крайник и да се самообслужва през първите два месеца и неприключилият общ лечебно-възстановителен период, вида и степента на телесните и психически увреди, младата възраст на ищцата и др. В тази насока въззивният съд е следвал указанията, дадени в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, според която понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Съдът е изброил правнозначимите според посоченото Постановление на ВС критерии, въз основа на които формирал правораздавателната си воля по делото, а в обстоятелствената част на мотивите си е посочил и фактите, които съответстват на тези критерии. Същите са съобразени с посочената и относима към спора задължителна практика на съдилищата, изразена с цитираното постановление на ВС, както и с останалите съдебни актове, на които се позовава жалбоподателят. Изброените в изложението обстоятелства, за които касаторът поддържа, че не са били обсъдени в решението – несъобразяване от ищцата на климатичните условия и пътната обстановка, тъмните дрехи, с които е била облечена; фактът, че е пресичала на тъмно и неосветено място, като освен това е спряла без причина на пътното платно – са намерили отговор в мотивите на решението. Въззивният съд е аргументирал становището си защо не приема наличието на съпричиняване от ищцата, като е посочил, че тъкмо тези доводи на страната не са надлежно доказани от ответника по иска и сега жалбоподател. В решението недвусмислено е изведено заключението, че поведението на пострадалата не съставлява нарушение по смисъла на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП, тъй като тя пресича пътното платно на обозначено място – пешеходна пътека тип „Зебра“, като ударът с увреждащото МПС е станал след като тя е преминала половината от разстоянието по пешеходна пътека. Посочените в изложението съдебни актове на ВКС не обосновават наличието на противоречиво разрешаване по поставените въпроси. С цитираните решения ВКС се е произнасял също по искове с правно основание чл. 226 КЗ /отм./ но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравниловка е невъзможна. Ето защо, касационно обжалване не следва да бъде допуснато по сочените от касатора допълнителни основания.
Предвид изхода на делото разноски се следват на ответната страна в производството – П. С. П.. С отговора на касационната жалба процесуалният представител на ответната страна е заявил искане за присъждане на хонорар в полза на адвокатско дружество „Г. и партньори“ за оказване на правна защита по реда на чл. 38, ал. 2 във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Искането следва да бъде уважено, като адвокатско възнаграждение се присъди съобразно разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения в размер на 1 972 лева в тежест на жалбоподателя.
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.05.2016 г., постановено по гр.д. № 914/2016 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА ЗАД [фирма] със седалище в [населено място] да заплати на адвокатско дружество „Г. и п.“ с [улица] лева – адвокатско възнаграждение за оказана правна защита и съдействие в производството пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: