ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 990
София, 25.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 3178/2014 год.
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. В. Ц. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв. Н. Б. от АК Благоевград срещу решение № 7 от 2.1.2014 г по гр.дело № 2986/13 г на Пловдивски окръжен съд, Гражданска колегия, 8 състав, с което е потвърдено решение № 2845/28.6.13 г по гр.дело № 18665/12 г на Районен съд Пловдив, 11 гр.състав.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. В. Ц. срещу [фирма] обективно съединени искове за сумата 6 926,17 лв, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода м.май 2011 г-м.септември 2012 г.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от от ищеца Д. В. Ц.. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на процесуалния и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.В. Я..Подържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.Респ.подържа, че подадената касационна жалба е неоснователна, а решението правилно поради което следва да бъде потвърдено.Претендира разноски в размер на 1200 лв, направени в производството по чл.288 от ГПК и представляващи адвокатско възнаграждение.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно и субективно съединени искове по чл.128 ал.1 от КТ.Ищецът Д. В. Ц. е предявил срещу ответника [фирма] искове за сумата 6 926,17 лв-неизплатено трудово възнаграждение в периода м.май 2011 г-м.септември 2012 г, ведно със законната лихва.В исковата молба ищецът подържа, че е полагал труд като е изпълнявал курсове до Х., Б., Франция, Германия, но в периода м.май 2011 г-м.октомври 2012 г ответникът не му заплатил уговореното и дължимо трудово възнаграждение, а единствено му заплащал командировъчни пари.По тази причина Ц. изпратил до работодателя писмо с обратна разписка, получено на 18.9.12 г, че прекратява трудовото правоотношение на основание чл.327 ал.1 т.2 от КТ.Изпратил и трудовата си книжка за оформяне.На 15.10.12 г Ц. получил обратно трудовата си книжка чрез куриерска пратка, като в нея било вписано основанието за прекратяване по чл.325 т.1 от КТ-по взаимно съгласие на страните.Ищецът подържа, че не е давал съгласието си за прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото основание.
Ответникът е оспорил исковете твърдейки, че всички трудови възнаграждения до 1.8.12 г са заплатени изцяло и получени от работника първоначално срещу подпис по ведомост, а след това са превеждани по банков.
От доказателствата по делото е видно, че страните са били обвързани от валидно безсрочно трудово правоотношение по силата на което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „шофьор на товарен автомобил-международен транспорт” с определено в договора месечно трудово възнаграждение в размер на 400 лв и командировъчни пари в чужбина по 0,12 евро на изминат километър, с място на работа в страната и чужбина.
За да счете исковете за неоснователни и потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел за установено от изслушаната съдебно-икономическа експертиза, че трудовите възнаграждения за периода са начислени и изцяло изплатени на ищеца срещу подпис по разплащателна ведомост и по банков път.За периода 1.8.12 г-18.9.12 г на ищеца не са начислявани и изплащани трудови възнаграждения поради обстоятелството, че няма данни да се е явявал на работа.Установено е от приетите заключения по допуснатата съдебно графологическа експертиза, че подписите от името на Д. Ц. в оспорените от него разчетно-платежни ведомости за времето от м.май 2011 г до м.септември 2011 г са положени от него..Според представените пътни листове последното пътуване на Ц. е било на 8.7.12 г, след което няма данни да е полагал труд при ответника.Прието е за установено от събраните по делото гласни доказателства, че до 25.7.12 г Ц. е бил в почивка като на тази дата е следвало да се яви на работа, за да пътува, но е отказал следващия курс, заявил е в телефонен разговор с управителя, че и след тази дата няма да дойде на работа и действително не се е явил повече в дружеството.При това положение работодателят оформил прекратяването на трудовия договор при условията на чл.325 т.1 от КТ.Съдът е приел, че до 1.8.12 г трудовите възнаграждения на работника са изплащани регулярно, а след тази дата възнаграждение не се дължи, тъй като работникът не е престирал труд по трудовото правоотношение.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК касаторът сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и 2 от ГПК по въпроса относно начините на доказване на полученото от работника трудово възнаграждение.Касаторът е представил с изложението две решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика -№ 89 от 29.3.13 г по гр.дело № 558/12 г на Четвърто ГО и решение № 141 от 30.11.2010 г по гр.дело № 2715/2008 г на Четвърто ГО.В тези решения е прието, че съгласно разпоредбата на чл.270 ал.3 от КТ получаването на трудово възнаграждение от работника се доказва с подписа му във ведомостта както и срещу разписка.Носещите личния подпис на ищеца разходни касови ордери, установяващи получаване на суми няма пречка да бъдат приравнени по правна стойност на разписка по чл.270 ал.3 от КТ.Щом ищецът е получил сумите по тези ордери в негова тежест е да установи основанието на което ги е получил.Изводите на въззивния съд относно така поставения процесуално правен въпрос напълно съвпадат с тези направени в представените от касатора решения по чл.290 от ГПК, доколкото по делото е установено по категоричен начин, че подписите върху ведомостта на ответника са положени от Ц..Останалите трудови възнаграждения са получени от ищеца по банков път на посочена от него банкова сметка в определена банка, а от заключението на вещото лице по съдебно-икономическата експертиза се установява, че преведените по банков път суми представляват трудови възнаграждения, тъй като напълно кореспондират с договорените суми.Наред с трудовите възнаграждения работодателят е превеждал и командировъчните разходи за всяка задгранична командировка.
Не е налице и касационното основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.Няма данни представеното от касатора решение № 318 от 3.6.13 г на Окръжен съд Плевен по гр.дело № 509/13 г да я влязло в сила, поради което същото не съставлява съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.Приложените два броя съдебни решения № 6707/17.10.12 г на СГС по въззивно гр.дело № 17143/11 г на СГС и решение от 19.6.13 г на ОС Габрово въззивно гр.дело № 235/13 г касаят различна фактическа обстановка, поради което обосновават различни правни изводи : в единия от случаите се касае за негодни за установяване факта на плащане на трудово възнаграждение доказателства, а именно разходни касови ордери неносещи подписа на работника, а във втория случай съдебно икономическата експертиза е дала заключение, че преведените от работодателя суми не кореспондират с дължимото трудово възнаграждение.
Това обосновава извода, че поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и не се разрешава противоречиво от съдилищата.Въззивният съд е взел предвид всички събрани доказателства и е изложил подробни мотиви съобразно приетите от него правни изводи.Всички посочени от касатора доказателства са били обсъдени. Правилността на правните изводи на съда не може да бъде обсъждана защото същността на спора не е предмет на разглеждане в настоящата фаза на селекция на касационната жалба.
По тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответника направените в това производство разноски в размер на 1200 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Воден от горните мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 7 от 2.1.2014 г по гр.дело № 2986/13 г на Пловдивски окръжен съд, Гражданска колегия, 8 състав.
ОСЪЖДА Д. В. Ц. от [населено място] да заплати на [фирма] направените пред ВКС разноски на основание чл.78 ал.3 от ГПК в размер на 1200 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.