7
РЕШЕНИЕ
№ 242
София, 23 септември 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на втори юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Юлия Георгиева
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 961/2015 год.
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. С. Т. от [населено място] мел, [община] чрез пълномощника му адв.В. П. срещу решение № 17974/3.11.2014 г, по гр.дело № 13008/13 г на Софийски градски съд, Втори „Г” въззивен състав, с което е потвърдено решение от 23.7.13 г по гр.дело № 39719/12 г на СРС, Второ ГО, 70 състав.С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от К. С. Т. срещу Г. дирекция „П. безопасност и защита на населението” към МВР искове по чл.252 ал.1 от ЗМВР вр.пар.57 от ПЗР на ЗИД ЗМВР за заплащане на сумата 6 704 лв, представляваща неизплатено обезщетение в размер на осем брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба-22.8.12 г до окончателното плащане.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и е необосновано.
Ответникът по касационната жалба Г. д.„П. б. и з.на н.” оспорва жалбата.
В открито съдебно заседание, проведено на 2.6.2015 г, процесуалният представител на ищеца адв.П. е заявил, че прави частичен отказ от иска за разликата над сумата 838 лв до пълния предявен размер от 6704 лв, като подържа иска за присъждане на 1 брутно трудово възнаграждение.
С определение № 395 от 20.3.2015 г, постановено по гр.дело № 961/15 г е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса „има ли обратно действие нормата на пар.57от ПЗР към ЗИДЗМВР /обн.ДВ бр.44/12.6.12 г/ в сила от 1.7.12 г относно служебни правоотношения, които са прекратени преди влизането й в сила и по-конкретно с приложението на чл.252 и чл.253 от ЗМВР.
С обжалваното въззивно решение съдът е приел, че служебното правоотношение на К. С. Т. като държавен служител на длъжност „старши спасител” в ОУ „Г. з.”-М., група „А.-с..” към МВР е прекратено със заповед № ЧР-01-130/9.12.2010 г, като ищецът е сдал длъжността на 28.12.2010 г.Приел е, че съгласно пар.57 ЗИД ЗМВР стажът, придобит по Закона за държавния служител и по Кодекса на труда от служителите по пар.64 от преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗМВР /обн.ДВ бр.93/09 г/ се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване, а пар.57 е част от ЗИД ЗМВР, обн.ДВ бр.44/12 г, който влиза в сила от 1.7.2012 г.Нормата е материално-правна, което означава, че се прилага след влизане на закона в сила и не урежда обществените отношения, възникнали и развили се преди това.Липсата на предвидено обратно действие на тази норма не може да се преодолее по тълкувателен път от съда, поради това искът за присъждане на претендираното обезщетение е приет за неоснователен.Изтъкнат и е друг мотив за неоснователност на иска –обстоятелството, че в периода 15.5.2000 г-14.12.2009 г ищецът е работил по трудово правоотношение във формированията на Г. отбрана, а правото на обезщетение по чл.252 ал.1 от ЗМВР представлява възнаградително плащане във връзка със статута на държавния служител в МВР, т.е. за реално прослужени на държавна служба години, поради което за периода 15.5.2000 г-14.12.2009 г на ищеца не се дължи такова обезщетение.
По въпроса по който е допуснато касационно обжалване.
С решение № 330 от 17.11.2014 г, постановено по гр.дело № 2780/14 г на ВКС, четвърто гражданско отделение е прието, че съгласно тълкуваната норма на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.), стажът, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Нормата е материалноправна и тъй като изрично не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред във времето, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. (§ 70 от ПЗР към същия ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г.). Поради това, установената с тази нова материалноправна норма, правна фикция относно стажа на визираните в нея служители от МВР (тези по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.) е приложима само за заварените служебни правоотношения, но няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата 01.07.2012 г. на влизането й в сила. Тълкуваната правна норма няма връзка с приложението на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.) и след влизането й в сила на 01.07.2012 г. Това е така, защото тя установява фикция относно стажа по ЗДСл и по КТ (съответно – служебен и трудов) на визираните в нея служители от МВР (тези по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР, обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), като го определя за такъв, като при един и същи орган по назначаване, респ. – работодател; докато съгласно разпоредбите на чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), от значение за възникването на вземане и за размера на обезщетението при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253, а именно: като държавен служител в МВР по същия ЗМВР от 2006 г. (сега – отменен), като държавен служител – офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР от 1997 г., като служител по отменения § 19 от ПЗР на ЗИДЗИН (обн. в ДВ, бр. 73 от 1998 г.) или на военна служба без приравнения трудов стаж, както и този приравнен трудов стаж, но само при наличие на предпоставките по ал. 2 на чл. 253 – когато прекратяването на служебното правоотношение е поради пенсиониране и последните 13 години и 4 месеца са прослужени на длъжности по ал. 1. От друга страна, при проследяване законодателната уредба на осъществяваната от страна на държавата дейност по гражданска защита на населението, се установява, че тази дейност е преминавала в течение на времето към различни държавни ведомства и органи, като във всички случаи между тях е налице универсално правоприемство, включващо и такова по чл. 87а от ЗДСл и чл. 123 от КТ, т.е. – при запазване на служебните и трудовите правоотношения със служителите в системата на гражданска защита. Съгласно сега действащия ЗМВР от 2014 г., понастоящем тази дейност се осъществява от ГД „ПБЗН” на МВР, която съгласно § 10, § 5 и § 6 от ПЗР на същия ЗМВР от 2014 г. е универсален правоприемник на едноименната ГД „ПБЗН” на МВР по отменения ЗМВР от 2006 г. Последната, съгласно § 92 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 88/2010 г.), е универсален правоприемник на Г. д.„Г. з. (ГД „ГЗ”) на М., която е била самостоятелно юридическо лице след 25.12.2009 г. (след влизане в сила на изменението на чл. 10 от ЗМВР от 2006 г., обнародвано в ДВ, бр. 93/2009 г.), като дотогава тя е нямала такава правосубектност – такова е самото М., но не и неговите главни дирекции. Съгласно § 63 и § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР (обн. в ДВ, бр. 93/2009 г.), М. от своя страна е универсален правоприемник на закритото М., преди това с наименование М. на държавната политика при бедствия и аварии ( ), което е осъществявало дейността по гражданската защита на населението най-вече чрез своята Г. д. „Н.с. „Г. з.” ( ”) и други дирекции и териториални звена, които също не са били самостоятелни юридически лица. В смисъла на изложеното дотук е и тълкувателно решение № 10/2014 г. по тълк. дело № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Съгласно чл. 1, ал. 2 от ПМС № 137/06.06.2006 г. и § 4 от ПЗР към него, М. (преди това с наименование М.) е универсален правоприемник на Д. а. „Г. з.” към М. с. ( ), а последната от своя страна, съгласно чл. 1, чл. 3 и чл. 4 от ПМС № 53/02.03.2001 г. и § 1 от ПЗР към него, е универсален правоприемник на служба „Г. з. на Р.Б.” към министъра на отбраната, която с § 1, т. 2 от ПМС № 237/21.12.1999 г. (респ. – с чл. 2а (нов) от ПМС № 162/10.08.1999 г.) е била преобразувана в самостоятелно юридическо лице към министъра на отбраната, като дотогава същата е нямала такава правосубектност и е била в системата на М. на о. ( ). При осъществяването на поредицата от тези универсални правоприемства в течение на последните 15 години, в резултат на законодателни промени трудовите и служебните правоотношения на служителите в системата на гражданска защита, съгласно чл. 123 от КТ и чл. 87а от ЗДСл са преминавали към различни държавни учреждения и държавни органи, съответно – техни работодатели, респ. – органи по назначаване, което не е ставало по волята на страните по тези правоотношения, а ex lege. При това положение следва да се приеме, че действителната воля на законодателя не е била тези служители, които без прекъсване са служили в системата на гражданска защита през този продължителен период от време, да получат при прекратяването на последното им служебно правоотношение с М. – при действието на ЗМВР от 2006 г. (отм.), единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 и чл. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ или по ЗДСл, ако не бяха тези универсални правоприемства, настъпили независимо от волята на страните по тези правоотношения. Приемането на такова тълкуване на закона би поставило тези дългогодишни служители от системата на гражданска защита в неравностойно положение спрямо другите служители по трудово, респ. – по служебно правоотношение. По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че в тези случаи на прекратяване на служебните правоотношения с МВР на тези служители от системата на гражданска защита, се дължи не само обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и разликата – в съответния брой заплати – до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл или по КТ – в зависимост от вида на правоотношението им (служебно или трудово) до преназначаването им в М., от основанието за прекратяването на правоотношението с него и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на съответното обезщетение съгласно съответната правна норма от ЗДСл или от КТ, действала към момента на прекратяването на служебното правоотношение с М. С оглед на това следва да се приеме и че когато такъв служител претендира по съдебен ред обезщетение по повод прекратяването на служебното му правоотношение с М., като основава иска си на твърдения за прослужени без прекъсване от него години в системата на гражданска защита, както като служител в М. (в неговата Г. „ПБЗН”, респ. – ), така и като служител по служебно или трудово правоотношение в посочените по-горе държавните учреждения – универсални праводатели (М., М., Д. „Г.” и пр.), то този иск за заплащане на обезщетение има своята правна квалификация (правно основание) не само по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. (отм.), а и по съответната разпоредба от ЗДСл или от КТ, приложима към момента на прекратяването на служебното правоотношение с М. и съобразно твърденията за наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението, изложени в исковата молба.
Прието е, че при прекратяване на служебните правоотношения с М. на тези служители от гражданска защита освен обезщетението по чл.252 и чл.253 от З. от 2006 г /отм/ се дължи и разликата-в съответния брой заплати, до пълния размер на съответното обезщетение, което те биха получили по ЗДСл и по КТ-в зависимост от вида на правоотношението им за периода до преназначаването им в М., при наличие на съответните предпоставки за възникване на вземането и за размера на съответното обезщетение, съгласно съответната правна норма в цитираните общи закони.В този смисъл и решение № 63 от 17.4.2015 г на ВКС, трето ГО, постановено по гр.дело № 3532/14 г.
Този извод на съставите на ВКС се споделя изцяло и от настоящия състав.
При така възприетото разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос и по основателността на касационната жалба, настоящият състав намира следното:
Касационната жалба е основателна и след отмяна на въззивното решение на касатора следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 838 лв.Установено е по делото, че в периода 4.5.2001 г-28.12.2010 г или в продължение на 9 г и 7 месеца ищецът К. Т. е работил по трудово и служебно правоотношение при един и същ работодател-М. на в.р., респ.Г. д. „П. б. и з. на н.”, като е изпълнявал длъжностите „главен специалист-спасител” и „старши специалист” в група „А. с.д.” в Д. а. „Г. з.” към М. на РБ и Г. д. Н.с. „Г. з.” при М. на д. п.при бедствия и аварии и министерство на извънредните ситуации.Към момента на прекратяване на служебното правоотношение на Т. същият е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на чл.69 от КСО.Следователно и на основание чл.252 ал.1 от ЗМВР и чл.222 ал.3 от КТ на ищеца се дължи освен изплатеното му още едно брутно трудово възнаграждение в размер на 838 лв.
Предвид изхода на спора ответника дължи на касатора направените от него разноски за трите инстанции, съобразно уважената част от иска в размер на 300 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ПРЕКРАТЯВА производството по касационната жалба поради оттеглянето й в частта, с която се претендира присъждане на обезщетение за разликата над сумата 838 лв до сумата 6704 лв и ОБЯВЯВА за влязло в сила решение № 17974/3.11.2014 г, по гр.дело № 13008/13 г на Софийски градски съд, Втори „Г” въззивен състав, с което е потвърдено решение от 23.7.13 г по гр.дело № 39719/12 г на СРС, Второ ГО, 70 състав и искът е отхвърлен като неоснователен.
ОТМЕНЯВА решение № 17974/3.11.2014 г, по гр.дело № 13008/13 г на Софийски градски съд, Втори „Г” въззивен състав, с което искът е отхвърлен за сумата 838 лв и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Г. д. „П. б. и з. на н.” да заплати на К. С. Т. от [населено място] мел, [община] на основание чл.252 ал.1 от ЗМВР и чл.222 ал.3 от КТ още едно брутно трудово възнаграждение в размер на 838 лв, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 22.8.2012 г и разноски за трите инстанции, съобразно уважената част от иска в размер на 300 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.