РЕШЕНИЕ
№ 313
София, 09.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети септември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Юлия Георгиева
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1672/15 г и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. Ц. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв.А. Ж. срещу решение № 2116 от 20.11.14 г по гр.дело № 1037/14 г на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав, с което е потвърдено решение от 13.12.2013 г по гр.дело № 730/12 г на Софийски окръжен съд, като е отхвърлен предявения от касатора срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 50 000 лв, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие смъртта на брат му В. Ж. Ц., причинена на 31.08.2007 г от В. И. В., признат за виновен по н.о.х.д.№ 203/08 г-служител на ответника, във връзка с работа, възложена му от последния.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и е необосновано.
Ответникът по касационната жалба [фирма] не взема становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287 ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационните жалби са процесуално допустими.
Въззивният съд е приел за установено, че на 31.8.07 г в КК „Б.”, В. И. В. като технически ръководител на обект „апартаментен хотел в КК „Б.”, поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща повишен източник на опасност-изпълнение на строително-монтажни работи на незаконен строеж, е причинил по непредпазливост смъртта на В. Ж. Ц. /брат на ищеца/, който е изпълнявал длъжността „общ работник” при ответното дружество.Със споразумение по н.о.х.д № 203/08 г на СОС, В. В. е признат за виновен за престъпление по чл.123 ал.4 вр.ал.1 от НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода” за срок от девет месеца, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66 ал.1 от НК за срок от три години.Прието е от заключението на изслушаната съдебно-медицинска експертиза, че след смъртта на В. е обострено заболяването на ищеца-паническо разстройство, а психическото и емоционално напрежение и стресът са послужили за отключване на артериална хипертония.От показанията на разпитаните свидетели е установено, че ищецът е понесъл тежко смъртта на брат си : изпаднал е в депресия, получил е световъртежи, сънят му е бил влошен-стряскал се е насън и е бълнувал за брат си.Поради изложеното въззивният съд е приел, че ищецът е преживял психически болки и страдания, изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние, но същите не подлежат на обезщетяване от страна на делинквента, респ. от страна на лицето, възложило работата, тъй като Ц. е брат на пострадалия и като такъв е изключен от кръга на лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди, определени по изчерпателен и задължителен начин с ППВС № 4/61 г, ППВС № 5/69 г и ППВС № 2/84 г. Прието е за недоказано и обстоятелството, че ищецът е бил нетрудоспособен и издържан от брат си.Поради изложените съображения искът по чл.49 от ЗЗД е отхвърлен като неоснователен.
С определение № 810 от 22.6.2015 г, постановено по гр.дело № 1672/2015 г на Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК по материалноправния въпрос „представлява ли брата на пострадалия лице, от кръга на тези, които могат да претендират обезщетение за неимуществени вреди поради смърт от деликт”.
По така поставения материално правен въпрос съществува задължителната практика, обективирана в приетите от Пленума на Върховния съд Постановления № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г. Съгласно тази практика лицата, които имат право на обезщетение по чл.52 ЗЗД за неимуществени вреди в случай на причинена при деликт смърт на друго лице, са определени по задължителен за съдилищата в Република България начин с цитираните постановления. Воден от установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, Пленумът на Върховния съд е въвел ограничителни критерии като е счел, че справедливостта налага да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди само в полза на най-близките на пострадалия, за които е нормално да се предполага, че поради степента на родствена и житейска близост действително търпят морални болки и страдания по повод на неговата загуба. Първоначално с ППВС № 4/1961 г. кръгът на правоимащите е сведен до съпрузите, децата и родителите на починалия. Впоследствие, с ППВС № 5/1969 г., е признато право на обезщетение по чл.52 ЗЗД и на взетото за отглеждане и осиновяване от починалия, но все още неосиновено дете, както и на лицето, с което починалият е съжителствал трайно на съпружески начала. Включването на тези лица в кръга на правоимащите по чл.52 ЗЗД е мотивирано със съображения, че създадените между тях и починалия емоционални и житейски отношения наподобяват биологичната връзка родител – дете и връзката между съпрузи и е справедливо те да бъдат възмездени за претърпените неимуществени вреди. За да се преодолеят спорове в практиката, Пленумът на ВС е приел Постановление № 2/30.11.1984 г., в което е изразил категорично становище, че изброяването в постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт е изчерпателно, поради което е недопустимо техният кръг да бъде разширяван чрез присъждане на обезщетения в полза на други лица, които по причина на родствена или житейска близост с починалия също търпят морални болки и страдания от загубата му. Сред примерно визираните в ППВС № 2/1984 г. лица, за които е прието, че нямат право на обезщетение по чл.52 ЗЗД, са братята и сестрите.
По основателността на касационната жалба.
Неоснователни са изложените от касатора оплаквания. Въззивното решение е постановено в съответствие с материалния закон. Ищецът е брат на починалия и като такъв попада сред лицата, чието право на обезвреда по чл.52 ЗЗД е отречено изрично с ППВС № 2/1984 г. Настоящата инстанция не споделя твърдението на касатора, че поради особения характер на връзка между двамата братя ищецът не следва да бъде изключван от кръга на правоимащите. Видът и степента на родствена близост са един от ограничителните критерии, чрез които Пленумът на ВС е определил лицата, по отношение на които е преценил за справедливо да признае право на обезщетение по чл.52 ЗЗД. Игнорирането на връзката на съребрено родство в конкретния случай би довело до незачитане на задължителните указания в ППВС № 2/1984 г. и до недопустимо разширяване на изчерпателно очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди.
Наличието на активна легитимация за ищеца да получи претендираното с иска по чл.49 от ЗЗД обезщетение не произтича и от интензитета на биологичната и психологична връзка.Напротив с решение № 181 от 30.11.2012 г, постановено по гр.дело № 958/2011 г Върховният касационен съд на РБ, Търговска колегия, Второ отделение е имал случай да се произнесе, че дори-братът близнак на пострадалото лице не е активно материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за деликт, независимо от обстоятелството, че от медицинска и психологическа гледна точка връзката между близнаци е по-силна дори от биологичната връзка родител – дете.С цитираното решение е прието, че моралните болки и страдания и обусловените от съдържанието на особената биологична връзка неблагоприятни последици за ищеца /медицински, психологични и социални/ са ирелевантни от гледна точка на неговата активна материалноправна легитимация в процеса, след като родствената му близост с пострадалия и задължителните указания в ППВС № 2/1984 г. изключват законовата възможност те да бъдат възмездени по правилото на чл.52 ЗЗД. Дори да се приеме за основателен защитният довод на ищеца, че е житейски справедливо той да получи обезщетение, въведените от Пленума на ВС ограничителни критерии при прилагане на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост не позволяват да се присъди такова, въпреки безспорно доказания факт на настъпване на вредите.
Представените две влезли в сила съдебни решения, а именно : решение от 19.7.2013 г по гр.дело № 172/12 г на Районен съд-Първомай и решение № 204 от 30.1.2014 г по гр.дело № 3039/13 г на Пловдивски окръжен съд, 7 гр.състав, с които са уважени искове по чл.226 ал.1 от КЗ, предявени от лица, които имат качеството „брат” на починалия при злополука, вследствие на ПТП, като съдилищата са им присъдили обезщетение за претърпените неимуществени вреди-болки и страдалия са постановени в противоречие със задължителната съдебна практика поради което настоящият съдебен състав не споделя правните изводи в тях.
Предявеният иск е неоснователен, а въззивното решение правилно и законосъобразно поради което следва да бъде оставено в сила.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2116 от 20.11.14 г по гр.дело № 1037/14 г на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 1 състав.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.