3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 809/11.11.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 2938 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 352/ 21.03.2019 г. по гр.д. № 289/ 2019 г., с което Варненски окръжен съд, потвърждавайки решение № 5371/ 21.12.2018 г. по гр.д. № 8416/ 2018 г. на Варненски районен съд, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е осъдил М. И. Н. да заплати на Т. Г. Н. сумата 5 900.00 лв. – връщане на заем по договор от м. ноември 2015 г., ведно със законната лихва от 31.05.2018 г.
Решението се обжалва от М. И. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по процесуално-правния въпрос: Следва ли въззивният съд да базира констатациите в решението на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, които не са очевидци на релевантните факти и са дали недостоверни показания, а да откаже да кредитира показанията на свидетеля-очевидец? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване. По същество се оплаква, че решението е необосновано. Претендира разноски.
Ответникът по касация Т. Г. Н. възразява, че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет (решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. и не е в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК), подадена от процесуално легитимирана страна (касатор е осъденият ответник), при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатият въпрос няма претендираното значение. Съображенията са следните:
Възприемайки реалния характер на договора за заем (чл. 240, ал. 1 ЗЗД), въззивният съд е намерил, че платежното нареждане от 06.11.2015 г. доказва твърдението на ищеца да е наредил на обслужваща го банка сумата 5 900 лв. да постъпи по сметка на трето за процеса лице. Приел е, че забраните по чл. 164, ал. 1 ГПК не се прилагат за установяването на останалите релевантни обстоятелства, които страните са въвели с твърденията си по делото. Ищецът е твърдял, че сумата е платена по договор за заем с ответника. Ответникът е твърдял, че плащането е в изпълнение на негова поръчка и с негови парични средства.
След като е установил противоречието в твърденията на страните, въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства. Намерил е за неоснователно оплакването във въззивната жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение, че са недостоверни показанията на свидетелите, доведени от ищеца. Базирал е и своето решение на доказателствата, събрани чрез техния разпит, а е отказал да кредитира показанията на свидетеля, доведен от ответника. Намерил е, че свидетелските показания са все за факти, на които свидетелите са очевидци, но са за различни обстоятелства. Първата група установяват верността на твърденията в исковата молба, а втората група – на тези в писмения отговор. Заключил е, че не е възможно и двете да са верни. Изводът за достоверност на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетелите на ищеца, е базирал на взаимната и логична връзка помежду им и на това, че тази група доказателства кореспондират с писмените. Изводът за недостоверността на гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля на ответника, е базирал на тяхното противоречие с писмените доказателства. Посочил е, че показанията на този свидетел са, че в ранния следобед на 06.11.2015 г. и в негово присъствие ответникът е възложил на ищеца да извърши плащането на третото лице и му е предоставил необходимите средства. Извлечението от банковата сметка обаче удостоверява, че ищецът е наредил превода от своята банкова сметка и с наличните средства по нея. Прието е и удостоверение, с което банката е засвидетелствала, че нареждането ищецът е извършил на 06.11.2015 г. преди обяд.
При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че повдигнатият въпрос обуславя въззивното решение. Първо, въззивният съд е обсъдил показанията все на свидетели-очевидци и все по релевантни факти, но е достигнал до извода, че събраните гласни доказателства взаимно си противоречат, доколкото по групи установяват взаимно противоречащите си твърдения на страните. Второ, въззивният съд е приел за неоснователно оплакването във въззивната жалба за недостоверност на показанията на свидетелите, доведени от ищеца, а е намерил за недостоверни показанията на свидетеля, доведен от ответника. Изложил е подробни мотиви кои намира за достоверни – гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетелите на ищеца. Следователно процесуално-правният въпрос, следва ли въззивният съд да базира констатациите в решението на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, които не са очевидци на релевантните факти и са дали недостоверни показания, а да откаже да кредитира показанията на свидетеля-очевидец, е без връзка с решението. Той е свързан с оплакването на касатора във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, което въззивният съд мотивирано е намерил за неоснователно. Несъгласието на касатора с изхода на правния спор, с който въззивният съд е отхвърлил неговите възражения и оплаквания в жалбата, не осъществява никое от основанията за допускане на решението до касационно обжалване. Дори настоящият състав на Върховния касационен съд да преформулира въпроса, като го сведе до задължението на въззивния съд да обсъди и прецени събраните по делото доказателства (т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС), изключено е допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос, свързан с приложението на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, Върховния касационен съд константно приема, че когато в жалба е въведено оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение, въззивният съд е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства в аспекта на доводите и възраженията на страните и да изложи мотиви върху кои доказателства изгражда фактическите си констатации и кои доводи и възражения на страните споделя, а кои отхвърля (напр. решение № 54/ 08.09.2014 г. по т.д. № 3035/ 2013 г. на ВКС, II-ро ТО, решение № 553/ 27.06.2013 г. по гр.д. № 196/ 2012 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 7/ 08.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 510/ 2011 г. на ВКС, II-ро ГО и много други). Разрешението, което въззивният съд е дал, не противоречи, а съответства на тези решения на Върховния касационен съд.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, сторени от ответника по касация пред настоящата инстанция. Изразяват се в платеното адвокатско възнаграждение.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 352/ 21.03.2019 г. по гр.д. № 289/ 2019 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА М. И. Н. ЕГН [ЕГН] да заплати на Т. Г. Н. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 500.00 лв. – разноски пред Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.