О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 776
София, 29.10. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2403 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България и насрещна касационна жалба на Б. М. Н. срещу решение № 373 от 15.02.2019 г. по в.гр.д.№ 5192/2018 г. на Апелативен съд София в частта, в която се потвърждава решение от 17.08.2018 г. по гр.д.№ 16910/2017 г. на Софийски градски съд, І г.о., 18 състав и е уважен предявения иск на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от Б. М. Н. срещу Прокуратурата на Република България за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, ведно със законната лихва от 29.12.2014 г. до изплащане на сумата, както и в частта, с която се отменя решението на Софийски градски съд за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лева.
В касационната жалба на Прокуратурата на Република България се твърди, че въззивното решение в осъдителната му част е неправилно, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпросите: При определяне на неимуществените вреди, задължен ли е съдът да извърши преценка на всички обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и по въпроса – как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди. Според касатора, въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и съдебната практика на Върховния касационен съд.
Насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част за разликата над 50 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева е постъпила от ищеца Б. М. Н., чрез адвокат Я. Д. от АК-София, с доводите, че в обжалваната му част решението е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложение към насрещната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпросите за задължението на съда да направи преценка на всички конкретни обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта, както и за съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Според касатора, повдигнатите въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с HYPERLINK „apis://Base=CORT&DocCode=000000451&ToPar=Pt2&T.=201“ т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 344/24.11.2014 г. по гр.д.№ 2378/2014 г. на ІV г.о. и решение № 319/17.11.2015 г. по гр.д.№ 2829/2015 г. на ІV г.о.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като на ищеца Б. М. Н. е било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което е приключило с оправдателна присъда. Съдът е установил, че с постановление от 30.03.2010 г. по досъдебно производство № 138/2009 г., ищецът е привлечен като обвиняем за това, че като длъжностно лице – Министър за здравеопазването, е сключил две неизгодни сделки за доставка на лекарства, от което е причинена значителна вреда – престъпление по чл.220, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20 ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 НК, като по отношение на него е била взета мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 2000 лева. С влязла в сила на 03.01.2013 г. оправдателна присъда по НОХД № 362/2011 г. на Софийски градски съд, Б. М. Н. е признат за невиновен по тези обвинения, която е потвърдена от въззивната инстанция. При тези релевантни за спора обстоятелства за вида на обвинението, продължителността на наказателното преследване и степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние на ищеца, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение, въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца е в размер на 50 000 лева, а претенцията му до пълния предявен размер от 100 000 лева е неоснователна.
При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за спора обстоятелства, въз основа на които е формирал свои правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между обвинението на прокуратурата и последвалите негативни последици върху здравословното състояние, професионалната и политическа кариера на ищеца – притесненията и емоционалния стрес от повдигането на обвинение, накърняването на достойнството и доброто му име в обществото, пред семейството и приятелите, както и препятстване на професионалното му развитие в резултат на широкото медийно отразяване на случая. Мотивите на въззивния съд са в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивната инстанция приема, че степента на въздействие на наказателното преследване върху живота на ищеца в личен и професионален план се отличава с по-голям интензитет от обичайния, тъй като се засяга авторитета на лице, заемащо отговорна държавна длъжност – Министър на здравеопазването и в този смисъл определеното от съда обезщетение е в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в което се приема, че критерият „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
Поставеният въпрос за прилагане принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД също не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с трайната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона, формирана с ППВС № 4/68 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК и приложените решения на ВКС, с които се приема, че при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди на пострадалия се дължи обезщетение, което се определя глобално по справедливост, въз основа на конкретно доказаните факти и обстоятелства по делото. Въззивният съд е извършил преценка на събраните доказателства и с оглед особеностите на конкретния случай, в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, е отчел всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди – характера и тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността от 2 години и 10 месеца на воденото срещу ищеца наказателно производство, взетата спрямо ищеца мярка за неотклонение – парична гаранция от 2000 лева, както и цялостното отражение и обществен отзвук на предприетото наказателно преследване върху неговия личен живот, положение и реализация в обществото. Тези обстоятелства са били преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда на чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което претенцията е неоснователна за разликата над 50 000 лева. Изводите на въззивния съд за причинната връзка между повдигането на обвинение и настъпилия вредоносен резултат, с оглед на особеностите на конкретния случай, са направени в съответствие с установената задължителна съдебна практика на ВКС по тълкуване и прилагане на закона, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Разглеждането на насрещната касационна жалба е поставена в зависимост от изхода по касационната жалба на Прокуратурата на Република България и с оглед недопускането на касационно обжалване по първоначалната касационна жалба, съдът не разглежда насрещната касационна жалба на основание чл.287, ал.4 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 373 от 15.02.2019 г. по в.гр.д.№ 5192/2018 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.