О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 935/20.12.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на трети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3502 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2980/ 23.04.2019 г. по гр.д. № 12458/ 2018 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 418663/ 30.05.2017 г. по гр.д. № 24043/ 2016 г. на Софийски районен съд в обжалваната част, на основание чл. 200 КТ е осъдил „Гранд Секюрити“ ЕООД да заплати на В. Х. В. сумата 7 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука от 26.02.2016 г., ведно със законните лихви от 26.02.2016 г., като искът е отхвърлен до пълния размер от 30 000 лв.
Решението се обжалва от В. Х. В. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност в частта, с която искът е отхвърлен, при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително). Повдигнатият въпрос е материално-правен- за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, който според константната практика на ВКС се прилага и при отговорността на работодателя на основание чл. 200 КТ да обезщети неимуществените вреди, понесени от пострадалия от трудова злополука работник/ служител. Касаторът счита, че въззивният съд е решил въпроса в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Касаторът също така твърди, че в противоречие с практиката на ВКС в приложението на чл. 201, ал. 2 КТ въззивният съд е намалил дължимото обезщетение, определяйки 50 % съпричиняване на трудовата злополука. В тази част изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съдържа въпрос (процесуалноправен или материално-правен), нито сочи конкретните решения на ВКС, на които обжалваното решение противоречи. Оплакванията по същество са, че е неправилно като постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД и необоснованост (касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК). Претендира разноски.
От ответника „Гранд Секюрити“ ЕООД не е постъпил отговор на касационната жалба.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че тя има допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по трудов спор с цена на иска по чл. 200 КТ над 5 000 лв. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, а той обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но не са налице сочените основания за допускане на касационния контрол. Съображенията са следните:
Въззивният съд е съобразил, че по жалбата само от ищеца срещу първоинстанционното решение (в частта, с което искът по чл. 200 КТ е бил отхвърлен – над сумата 7 500 лв. до 30 000 лв.), пред втората инстанция предметът на правния спор е ограничен. Приел е, че чл. 269, изр. 2 ГПК го задължава да приеме, че настъпилата злополука от 26.02.2016 г. е трудова. Тя е настъпила при съществуващо между страните трудово правоотношение, по което ищецът изпълнява длъжността „работник поправка на камери“, по време и по повод на извършвана работа – при монтажа на охранителна видеокамера в хижа на ТЕЦ „Бобов дол“. Тогава ищецът е паднал от подвижна стълба и е получил субтрохантерна фрактура – закрита, на ляв крак (разпореждане № 19144/ 11.03.2016 г. на ТП на НОИ). Въззивният съд е намерил, че спорът пред него е концентриран: 1) върху справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, което ответникът дължи на основание чл. 200 КТ в качеството на работодател на ищеца и 2) за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, чиято материално-правна предпоставка (ограничаващ отговорността на работодателя юридически факт) ищецът оспорва, включително според определените от първата инстанция 50% съпричиняване на трудовата злополука.
По първия спорен въпрос въззивният съд е приел, че чл. 52 ЗЗД се прилага за договорната отговорност на работодателя съгласно чл. 200 КТ да обезщети неимуществените вреди на работника, пострадал от трудова злополука. Приел е, че е длъжен да прецени конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка със злополуката, а проявяват критерият за справедливост. Това са: 1) характерът на увреждането и обстоятелствата, при които е настъпило; 2) претърпените болки и страдания, причинените неудобства и психически изживявания; 3) периодът на лечение и възстановяване, както и интензитетът на понесените болки и страдания; 4) прогнозата за възстановяване; 5) възрастта на пострадалия и 6) социално-икономическите условия в страната.
Очертавайки тази предварителна (абстрактна) рамка, въззивният съд е намерил за доказано по конкретното дело, че при падането от стълбата ищецът е счупил бедрената кост в горния край на левия си крак. Бил е приет по спешност и опериран. Оперативното лечение се е състояло в открито наместване на счупването под рентгенов контрол с вътрешна фиксация – дълъг реконструктивен пирон. Било е последвано от медикаментозно лечение с антибиотицити и антикоагулантна профилактика. Болничният му престой е в период от седем дни (26.02. – 03.03.2016 г.). Най-интензивни болките и страданията са били непосредствено след травмата и през първите два месеца, когато е започнало раздвижването на увредения ляв крайник. Възстановителният процес е продължителен, а не е завършил и на осмия месец след инцидента (към приетото заключение). Едва на седмия месец след инцидента по лекарско предписание ищецът е започнал постепенно да натоварва увредения крайник. При освидетелстването вещото лице е установило непълно костно срастване и костен фрагмент, насочен към меките тъкани на лявото бедро на ищеца. Тяхното отстраняване е само оперативно, т.е. наложително е извършването и на следваща операция на ищеца. При освидетелстването на ищеца вещото лице е установило също невъзможност за пълно клякане, лека мускулна хипотрофия на ляво бедро и остатъчен дефицит при сгъване на левия крак на ищеца около 10 градуса. За в бъдеще при интензивно натоварване и при промени във времето ищецът ще изпитва болки и дискомфорт на увреденото място. Непосредствено след инцидента и в първите два месеца след операция болките, които ищецът е търпял, са толкова силни, че е можел да спи само за кратко и след прием на болкоуспокояващи лекарства. В началото се е придвижвал с проходилка, в следващите месеци – с патерици, а без помощни средства е започнал до ходи едва в края на м. септември 2016 г. Изпитва силни болки и трудности при преодоляване на препятствия и при изкачване на стълби. Ищецът е 40-годишен към настъпилата трудова злополука. Въззивният съд е намерил всички тези обстоятелства за обективно проявени и в причинно-следствена връзка с трудовата злополука. Като е съобразил ш социално-икономическите условия в страната към 26.02.2016 г., е определил сумата 15 000 лв. за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди .
След това е пристъпил към втория спорен въпрос. Съобразявайки, че съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за настъпване на трудовата злополука поради груба небрежност, въззивният съд е изяснил понятието „груба небрежност“ в аспекта на практиката на ВКС (решение № 1026/ 18.12.2009 г. по гр.д. № 4001/ 2008 г. на I-во ГО, решение № 348/ 11.10.2011 г. по гр.д. № 387/ 2010 г. на IV-то ГО и решение № 977/ 14.01.2010 г. по гр.д. № 298/ 2009 г. на IV-то ГО). Приел е, че „грубата небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен и се изразява в неполагане на онази грижа, която следва да се очаква и от най-небрежния човек, зает със съответната трудова дейност при подобни условия, при които е настъпила конкретната трудова злополука. Приел е, че когато „грубата небрежност“ се проявява в нарушение на технологични правила и на правила за безопасност, за които работодателят е известил пострадалият работник/ служител, тя следва да се изрази в липсата на елементарното старание и внимание чрез пренебрегване на тези технологични правила и правила за безопасност. Пак се е позовал на практика на ВКС – решение № 548/ 24.07.2012 г. по гр.д. № 1490/ 2010 г. на IV-то ГО и решение № 202/ 12.12.2014 г. по гр.д. № 1298/ 2014 г. на III-то ГО.
При тази изходна тълкувателна позиция, въззивният съд е приел, че ищецът е допринесъл за трудовата злополука, като при инцидента е допуснал груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. Макар да е бил известен за инструкциите на ответника-работодател, според които неговите работници са длъжни преди използване на стълбите да се уверят, че опорните им пети са на място, а стъпалата не са изхабени, при инцидента ищецът е използвал стълба, без да постави гумените й противоплъзгащи накрайници (без опорните й пети). За да извърши монтажа на охранителната камера на обекта, ищецът е поставил стълбата в такова необезопасено състояние върху настилка от гранитни плочки. Стълбата се е подхлъзнала назад, а ищецът пада върху твърдата повърхност от височина 1.50 м. с десен крак, преплетен между стъпалата и счупва левия си крайник. Така въззивният съд приема, че и тези конкретно проявени обстоятелства осъществяват предвиденото в чл. 201, ал. 2 КТ, а разпоредбата го задължава по предявения иск да намали отговорността на работодателя. Въззивният съд е посочил, че съпричиняването на трудовата злополука поради допуснатата от пострадалия „груба небрежност“ също има своите степени и така е определил 50%-тно съпричиняване, отчитайки конкретното поведение на ищеца при инцидента от 26.02.2016 г. Така въззивният съд е достигнал до крайния извод, че е длъжен да потвърди обжалваното решение, с което искът по чл. 200 КТ е бил уважен от първата инстанция също в размера от 7 500 лв.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатият въпрос обуславя решението, но въззивният съд го е решил в съответствие с т. 11 от ППлВС № 4/ 1968 г. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди от настъпилата трудова злополука адекватно на онези обстоятелства, които постановлението сочи да имат значение за прилагането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Неотменно практиката на ВКС го определя като релевантен за размера и на това обезщетение за неимуществени вреди, което работодателят дължи на основание чл. 200 КТ. Дали преценката му е правилна, в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд решение е в съответствие с онези мотиви, които инстанцията по съществото на правния спор дължи съобразно нормативното тълкуване, извършено с т. 11 от ППлВС № 4/ 1968 г. Следователно материално-правният въпрос обуславя обжалваното решение, но е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Действително спорът по иска по чл. 200 КТ е решен, като въззивният съд е намалил отговорността на работодателя съгласно чл. 201, ал. 2 КТ. По приложения чл. 201, ал. 2 КТ касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително), но в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не повдига въпрос (материално-правен или процесуално-правен), нито сочи конкретна практика на ВКС по чл. 201, ал. 2 КТ, на която счита, че решението в тази си част противоречи. Така по приложения чл. 201, ал. 2 КТ са изключени и общото, и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора остават сторените разноски пред касационната инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 2980/ 23.04.2019 г. по гр.д. № 12458/ 2018 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.