О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 832
София, 15.11. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2780 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационни жалби на В. Д. Л. чрез адвокат А. М. от АК-София и на Прокуратурата на Република България срещу решение № 406 от 19.02.2019 г. по в.гр.д.№ 3214/2018 г. на Апелативен съд София, с която се потвърждава решение от 23.04.2018 г. по гр.д. № 8766/2018 г. на Софийски градски съд, І г.о., 12 състав и е уважен предявения иск на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ от В. Д. Л. срещу Прокуратурата на Република България за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва от 20.04.2017 г. до изплащане на сумата и се отхвърля за разликата до пълния предявен размер от 60 000 лева.
Касационна жалба срещу решението в отхвърлителната му част, за разликата над присъдените 10 000 лева до пълния предявен размер от 60 000 лева, е подадена от ищеца В. Д. Л. чрез адвокат А. М. от АК-София, с доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост поради нарушаване на принципа за справедливост. В изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса: „Спазен ли е критерият за справедливост при определяне на присъденото обезщетение в конкретния случай?“ Според касатора, материалноправният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и се решава противоречиво от съдилищата.
От Прокуратурата на Република България е депозирана касационна жалба срещу решението на въззивния съд в осъдителната му част, с доводи за неправилно приложение на материалния закон, като се поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по обуславящи изхода на делото въпроси: При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, задължен ли е съдът да извърши преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл.52 ЗЗД, както и по въпроса – как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди. Според касатора, въпросите са разрешени от въззивния съд в противоречие с т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и съдебната практика на Върховния касационен съд.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления от общ характер по чл.293, ал.2, вр.ал.1, вр.чл.290, ал.1 НК и чл.304б, ал.1 НК, но наказателното производство е приключило с оправдателна присъда. Ищецът е привлечен като обвиняем с постановление от 19.12.2012 г. и по отношение на него е била взета мярка за неотклонение задържане под стража за 72 часа, която е променена на домашен арест с определение на съда от 22.12.2012 г. С влязла в сила на 20.04.2017 г. присъда по нохд № С-54/2015 г. на Софийски градски съд, НО, В. Д. Л. е признат за невиновен по повдигнатите обвинения. При тези релевантни за спора обстоятелства за вида и тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване и въздействието му върху физическото и емоционално състояние на ищеца, включително и взетите по отношение на него мерки за неотклонение, според въззивната инстанция, справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди е в размер на 10 000 лева, а искът до пълния предявен размер е неоснователен.
При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни за спора обстоятелства, въз основа на които е формирал своите изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигнатото обвинение на прокуратурата и последвалите негативни последици върху ищеца – притесненията и емоционалния стрес от повдигането на обвинение, накърняването на достойнството и доброто име в обществото, както и ограничаване правото на свободно придвижване. Мотивите на въззивния съд са в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивната инстанция приема, че степента на въздействие на наказателното преследване върху живота на ищеца в личен и професионален план се отличава с интензитет над обичайния, тъй като засяга авторитета на лице, заемащо отговорна длъжност – инспектор в ГДИН към МП и във връзка с нея му е повдигнато обвинение. В този смисъл определеното обезщетение е в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в което се приема, че критерият „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.
Поставеният въпрос за прилагане принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД също не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като обжалваното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с трайната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона, формирана с ППВС № 4/68 г., ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК и приложените решения на ВКС, с които се приема, че при доказана причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди на пострадалия се дължи обезщетение, което се определя глобално по справедливост, въз основа на конкретните обстоятелства по делото. Въззивният съд е извършил преценка на събраните доказателства и с оглед особеностите на конкретния случай е отчел, че тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на воденото срещу ищеца наказателно производство и взетите спрямо него мерки за неотклонение – задържане под стража и домашен арест, възрастта на обвинения, както и цялостното отражение на наказателното преследване върху неговия личен живот и положение в обществото. Тези обстоятелства са били преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда на чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава действителните вреди на пострадалия, а дисциплинарното му уволнение не е във връзка с повдигнатото наказателно производство, поради което искът е неоснователен за разликата над 10 000 лева. Тези изводи на въззивния съд са в съответствие с установената задължителна съдебна практика на ВКС по тълкуване и прилагане на закона, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно разясненията в тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, касаторът не е повдигнал правен въпрос, а е приповторил касационните доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК като твърди, че неправилно са преценени правнорелевантните факти при достигане до крайния извод за частична основателност на иска, които оплаквания се различават от основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, както е изяснено с цитираното решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Въпросът, спазен ли е критерият за справедливост при определяне на присъденото обезщетение в конкретния случай, не е правен, а фактически, тъй като отговорът му е свързан с обсъждане и преценката на събрание доказателства по конкретното дело, т.е. във връзка с решаване на спора по същество. Правните изводи в обжалваното решение за възприетите от съда фактически обстоятелства и преценката му за събраните по делото доказателства не могат да бъдат проверявани за необоснованост при селектиране на касационните жалби в производството по чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване по конкретно поставен правен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
В действащия Граждански процесуален кодекс не е предвидено основание за допускане на касационно обжалване поради „противоречиво решаване на въпроса от съдилищата“, с оглед на което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, а при липсата на аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретните норми във връзка с обосноваване размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2 от ЗОДОВ, не може да се приеме, че въпросът е „от значение за точното прилагане на закона“. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С изглед изхода на делото и неоснователността на двете касационни жалби, съдът не присъжда разноски в касационната инстанция.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 406 от 19.02.2019 г. по в.гр.д.№ 3214/2018 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.