О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 79
гр.София, 14.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети февруари, две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3565 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на М. Й. П. чрез адвокати В. К. и Д. Д.-К. от АК-Б. срещу решение № V-41/15.05.2019 г. по в.гр.д. № 339/2019 г. на Окръжен съд Бургас в частта, в която се потвърждава решение № 163/21.01.2018 г. по гр.д. № 6529/2018 г. на Районен съд Бургас, с което частично е уважен предявения иск на В. Ч. Р. срещу М. Й. П., на основание чл.45 ЗЗД, за сумата 15 000 лева като обезщетение на неимуществени вреди от причинена средна телесна повреда на 03.05.2017 г., ведно със законната лихва от датата на увреждане до изплащането на сумата.
В касационната жалба се твърди, че решението е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите за приложението на законоустановения принцип за справедливост по чл.52 ЗЗД; за начина и критериите на определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.52 ЗЗД, както и за задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Според касатора тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд.
От В. Ч. Р. чрез адвокат С. К. от АК – Б. е постъпил писмен отговор, в който оспорва доводите на касатора и счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е обвързан от подписаното споразумение по НОХД № 3877/2018 г. на Бургаския районен съд, съгласно чл.300 ГПК, с което М. Й. П. се е признал за виновен, че на 03.05.2017 г. е причинил средна телесна повреда на В. Ч. Р. при изпълнение на служебните му задължения, изразяваща се в разкъсване на крайна сухожилна разтеглица на разгъвача на пети пръст на дясна ръка, което трайно затруднява движението на крайника – престъпление по чл.129 ал.2, вр. с ал.1 НК. Съдът е установил степента на увреждане, периода на лечение, както и продължителността на възстановителния процес, и е възприел изводите на първоинстанционния съд, че по делото се доказва фактическия състав на непозволено увреждане, поради което е потвърдил решението за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди от 15 000 лева със законната лихва от датата на увреждането.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса, които се свеждат до задължението на съда да извърши собствена преценка на всички обстоятелства, във връзка с прилагане на законоустановения принцип за справедливост по чл.52 ЗЗД, тъй като въззивното решение е постановено не в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд. В случая, въззивният съд е установил всички правнорелевантни факти, въз основа на които е формирал своите правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на ответника, установено с влязлото в сила споразумение по наказателното дело и вредите на ищеца, настъпили при изпълнение на служебните му задължения. Изводите на съда са изцяло в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, която не е загубила сила при действието на Гражданския процесуален кодекс (ДВ, бр.59/2007 г.), че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства от значение за установяване неимуществените вреди – продължителността на лечение и възстановяването на пострадалия около три месеца, реално изживените страдания и безпокойства на ищеца, както и отражението на деянието върху неговия личен живот, включително обстоятелството, че вредите са били причинени при изпълнение на службата му. Въз основа на всички тези обстоятелства, въззивният съд е достигнал до извод, че степента на въздействие на деянието върху ежедневието на пострадалия се отличава с интензитет, по-голям от обичайния при подобни случаи, тъй като влияе на изпълнение на професионалните му задължения. Тези обстоятелства са преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията на ищеца за обезщетение, като е отчел, че присъдения размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което иска е неоснователен до пълния предявен размер. Ето защо поставените въпроси не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поставеният процесуалноправен въпрос, за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, обуславя изхода на делото, но също е разрешен в съответствие с практиката на ВКС – напр. решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІ г.о. и решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о., в които се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства, в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. В случая, въззивният съд е съобразил така установената практика като е приел, че влязлото в сила споразумение в наказателното производство обвързва гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Въззивният съд е съобразил, че отговорността на извършителя на деянието е за всички причинени вреди, които са пряка и непосредствена последица от противоправното му поведение, с оглед на което е формирал извод за конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, в съответствие със съдебната практика на ВС и ВКС, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., според която критерият справедливост по чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността за вреди. С разясненията в раздел ІІ на цитираното ППВС № 4/1968 г., във връзка с прилагането на разпоредбата на чл.52 ЗЗД се посочва също, че понятието „справедливост” не е абстрактно, а съдът следва да извърши преценка на всички обективно съществуващи за конкретния случай обстоятелства, които са от значение за определяне справедлив размер на обезщетението, както е приел и въззивният съд, поради което не може да се приеме, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
От В. Ч. Р. чрез адвокат С. К. от АК – Б. е направено искане за разноските пред касационната инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 11.09.2019 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-41/15.05.2019 г. по в.гр.д. № 339/2019 г. на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА М. Й. П., ЕГН [ЕГН], да заплати на В. Ч. Р. чрез адвокат С. К. от АК – Б., разноските пред настоящата инстанция в размер на 1130 (хиляда сто и тридесет) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.