3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 39/03.02.2020 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на двадесет и осми януари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4720 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6074/ 13.08.2019 г. по гр.д. № 12125/ 2019 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решението от 08.05.2018 г. по гр.д. № 22934/ 2017 г. на Софийски районен съд, е осъдил Столична община на основание чл. 59 ЗЗД да заплати обезщетение за ползване в периода 11.04.2012 г. – 11.04.2017 г. на неотчуждената част от имот с пл./ №/ по плана на м. „Л.“, както следна: на И. З. Ч. – 12 500 лв., на Л. Д. А. – 12 500 лв., на И. Д. М. – 6 250 лв., на А. Д. Д. – 6 250 лв. и на К. Й. Р. – 12 500 лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 12.04.2017 г.
Решението се обжалва от Столична община с искане да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът обосновава очевидната неправилност с довода, че въззивният съд е приложил неправилно чл. 59 ЗЗД, нарушил е съществено чл. 269, изр. 2 ГПК и е постановил необоснован акт, а нарушенията се толкова груби, че се установяват и само при прочит на решението. Претендира разноските, включително юрисконсултско възнаграждение.
Петимата ответници, ответници и по касационната жалба, възразяват че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а решението е правилно. Претендират разноските пред настоящата инстанция.
В обжалваното решение въззивният съд е подвел под квалификацията на чл. 59 ЗЗД осъдителните искове, предявени при условията на първоначално кумулативно активно субективно съединяване. Обосновал се е с твърденията, с които всеки ищец е заявил претенция срещу ответника Столична община (СО) до общата сумата 50 000 лв.: 1) по земеделска реституция и наследствено правоприемство ищците са съсобственици на нивата в [населено място], м. „Л.“, с първоначална площ от 5 596 дка, а след отчуждаване на реална част от нея за общински нужди (за помпена станция № 1 и препращане на отпадните води от нея до пречиствателната станция в [населено място]) – от 3 466 дка и 2) в зададения с исковете период 11.04.2012 – 11.04.2017 г. ответникът ги е лишил от ползването на тези 3 466 дка, поради което дължи обезщетение на база на пазарния наем и според дела на всеки ищец в съсобствеността.
Въззивният съд е разделил в две групи възраженията на ответника срещу предявените искове. В първата е поставил своевременно въведените: 1) СО ползва единствено онази част от имота, върху която има сервитут (направено в писмения отговор на исковата молба) и 2) от обезщетението следва да се изключи наемът за 429 кв.м. – незасегнати от действията на работниците и служителите на СО (направено във въззивната жалба). Във втората е поставил несвоевременно въведените: 1) непроявена грижа на добър стопанин, доколкото ищците не били заградили съсобствената част от имота и 2) за нарушения в приключилата административна процедура, доколкото органът на земеделската реституция (ОСГЗ „Н. И.“) не бил отразил всички ограничения във възстановената собственост, произтичащи от ЗСПЗЗ. Въззивният съд е приел, че последните две възражения се основават на факти, настъпили до изтичането на срока по чл. 131 ГПК, а ответникът ги е въвел за пръв път във въззивната жалба. С такива мотиви принципно е приел, че чл. 269, изр. 2 ГПК не го задължава да ги разгледа по същество.
Въззивният съд е приел, че чл. 59 ЗЗД дава право на собственика да претендира обезщетение в размер на пазарния наем, когато друг субект го възпрепятства да извлича ползите от вещта, лично или като я отдава под наем, стига собственикът да не разполага с друг иск за изравняване на неоснователно разместените блага. Заключил е, че страните не спорят единствено за дела, който всеки от ищците притежава във възстановената по ЗСПЗЗ и свободна от отчуждаване част от нивата. Така е пристъпил към разрешаването на спора по относимите факти и правното им значение, включително обсъждайки своевременно въведените възражения.
Намерил е неоспореното и прието пред първата инстанция заключение на допусната съдебно-техническа експертиза да установява, че помпената станция е била изградена, а общата част на сервитута (необходимите за препращането на отпадните води до пречистващата станция в [населено място]) засяга 983 кв.м. от имота. В зададения с исковете период обаче ответникът изцяло е възпрепятствал ищците да използват незасегнатата от отчуждаването и сервитута реална част от имота. През нея преминават камионите, превозващи източените отпадни води. В западната част на реалната част, съсобствена между ищците, е обособено обръщало за камионите от каменна настилка върху 484 кв.м., а върху останалите 429 кв.м. са изхвърлени и разпръснати инертни материали. Въззивният съд е кредитирал заключението като компетентно и обосновано, дадено след оглед и кореспондиращо с гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля С., който като собственик на съседен имот е споделил преки впечатления за релевантните факти.
Въззивният съд е приел, че база за определяне на обезщетението върху свободната от отчуждаване част от имота е пазарният наем за периода, зададен с иска при месечна наемна цена 0.60 лв./ кв.м. Такъв е наемът за подобни имоти, а размера на обезщетението не следва да определя на база годишната рента или наема за земеделските имоти в региона. СО не ползва без основание реалната част от нивата за земеделие. След изчисления, въззивният съд е достигнал до аритметически верния извод, че дължимото обезщетение надхвърля близо два пъти претендираното, а исковете са доказани по основание и до пълните размери, включително ако изключи 429-те кв. м., за които ответникът в жалбата си е твърдял, че не е възпрепятствал ползването на ищците.
Това са мотивите, при които въззивният съд е достигнал до крайния извод, че следва да потвърди осъдителното първоинстанционно решение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива мотиви изключват основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Чл. 59 ЗЗД допуска възможността собственикът да претендира обезщетение, когато друг субект го възпрепятства да извлича ползите от вещта, лично или като я отдава под наем, стига собственикът да не разполага с друг иск за изравняване на неоснователно разместените блага, а съдебната практика определя размера на обезщетението според пазарния наем. Въззивният съд е разсъждавал върху конкретните факти, заявени с исковете, а те действително са за фактическия състав на субсидиарното вземане по чл. 59 ЗЗД. Той е разсъждавал и по своевременно въведените възражения от ответника. Действително чл. 269, изр. 2, вр. чл. 271 ГПК задължава въззивният съд да разреши правния спор, а и да се произнесе по оплакванията в жалбата. Това обаче не означава, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по възраженията, които ответникът основава на факти, настъпили до писмения отговор на исковата молба, а е направил за пръв път във въззивната жалба. Пропуснатият срок по чл. 131 ГПК преклудира тази негова възможност във всички следващи етапи (стадии) на развитие на исковия процес.
Мотивите, при които е приел, че съдебно предявените вземания са се породили, а възраженията на ответника – са неоснователни, са точно по относимите факти – правопораждащите субсидиарното вземане за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД и тези по своевременно въведените възражения. Решението съдържа и част за това, в какво се изразява спорът между страните (по фактите и по правото), както и логично обсъждане на събраните по делото доказателства. Заявеното основание „очевидна неправилност“ на решението липсва, а това изключва възможността за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответниците са сторили пред настоящата инстанция. Те се изразяват в заплатената част от адвокатското възнаграждение – за 640 лв. от уговорените 800 лв.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6074/ 13.08.2019 г. по гр.д. № 12125/ 2018 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на И. З. Ч. сумата 160.00 лв., на Л. Д. А. сумата 160.00 лв., И. Д. М. сумата 80.00 лв., А. Д. Д. сумата 80.00 лв. и на К. Й. Р. – 160 лв.лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.