О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 912
София, 10.12. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3253 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на С. Й. М. чрез адвокат Й. Д. от АК-София срещу решение № 248/01.08.2018 г. по в.гр.д. № 213/2018 г. на Окръжен съд Враца, с което се отменя решение № 81/07.02.2018 г. по гр.д. № 3151/2017 г. на Районен съд Враца и е отхвърлен предявения от него иск против „Екофрут“ ООД, при участие на подпомагащата страна ЗАД„Булстрад Виена Иншурънс Груп“ на основание чл.200, ал.1 КТ, за сумата 20 000 лева, като обезщетение на неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 03.12.2014 г., ведно със законната лихва от злополуката до изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е явно несправедливо и неправилно, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите: 1. „Обезщетението за пропуснати ползи, изплатено на работник от трудова злополука, поглъща ли и дължимото на работника обезщетение за неимуществени вреди?“ и 2. „Изплатеното от застрахователя на прекия причинител на вредата обезщетение за пропуснати ползи, търпени от работник, пострадал при трудова злополука, ограничава ли правото на работника да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие от същата злополука срещу работодателя?“, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От „Екофрут“ ООД чрез адвокат Х. П. от АК-Враца е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба като счита, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и претендира направените разноски.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че работодателят отговаря за причинените на ищеца, вреди от злополуката на 03.12.2014 г., призната за трудова с разпореждане № 37/11.12.2014 г. на НОИ – ТП Враца, тъй като е във връзка с извършваната от него работа при ответника. Съдът е установил, че на ищеца е изплатено обезщетение в размер на 4500 евро от застрахователя на причинителя на злополуката в Република Австрия и е отхвърлил направеното възражение за груба небрежност на пострадалия. Според въззивния съд, споразумението със застрахователя обхваща всички вреди на пострадалия от злополуката на 03.12.2014 г., а той е декларирал, че е изцяло обезщетен, поради което искът за неимуществени вреди по чл.200 КТ е неоснователен.
При тези фактически и правни изводи на въззивната инстанция, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на работодателя за вреди при трудова злополука на основание чл.200, ал.1 КТ. Мотивите на решението са израз на предоставената правораздавателна компетентност на съда при решаването на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, поради което липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване на постановения съдебен акт поради „очевидна неправилност“, засягаща вида и обема на търсената от страните защита.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК поради следните съображения: Допускането на обжалваното решение до касация се преценява с оглед на конкретните правни разрешения обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Първият поставен въпрос не обуславя изхода на делото, поради което не покрива изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото в обжалваното решение, въззивният съд приема, че пострадалият е получил изцяло обезщетение за вредите от злополуката на 03.12.2014 г., от прекия причинител, респ. неговият застраховател, поради което не може да получи обезщетение за същите вреди в по-висок размер от своя работодател по реда на чл.200 КТ, т.е. въпросът „поглъща ли“ обезщетението за пропуснати ползи и обезщетението за неимуществени вреди е неотносим към предмета на спора.
Отговор на втория въпрос се дава принципно в съдебната практика на Върховния касационен съд – с ТР № 1/2016 от 30.01.2017 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ВКС, ОСГТК приема, че при удовлетворяване на пострадалия от застрахователя на виновното лице и изплащането на обезщетение в пълен размер, претенцията на пострадалия против делинквента по чл.45 и сл. ЗЗД се явява неоснователна, но не и недопустима. Същото разрешение се възприема в мотивите по т.1 на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ВКС, ОСТК, според което, когато обхватът и размерът на вредите са едни и същи, те имат обвързващо действие в материалноправно отношение и въпреки че отговорността на застрахователя и тази на делинквента произтичат от различни правоотношения, същите са функционално свързани. Според мотивите на въззивния съд, в случая, след като пострадалият е получил изцяло обезщетение от застрахователя на прекия причинител, той не може да получи обезщетение за същите вреди от своя работодател. Тези изводи са в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС, че работодателят дължи обезщетение за вреди при злополука при и по повод извършваната от работника работа, на основание чл.200, ал.1 КТ, но само доколкото не е било присъдено обезщетение на пострадалия от прекия причинител, с оглед на принципа за еднократност на обезщетенията /в този смисъл и разясненията в т.3 на ТР № 45/1990 г. на ВКС, ОСГК/.
След като съдебната практика е уеднаквена и липсват аргументи за необходимост да се измени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, във връзка с отговорността на работодателя и предпоставките, при които той дължи обезщетение на пострадал при трудова злополука работник, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че е необходимо да се създаде нова съдебна практика по определен правен въпрос също следва да бъдат изложени съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице хипотезата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От „Екофрут“ ООД чрез адвокат Х. П. от АК-Враца е поискано да бъдат присъдени разноските за адвокатското възнаграждение, платени по договора за правна защита и съдействие от 08.07.2019 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 248 от 01.08.2018 г. по в.гр.д. № 213/2018 г. на Окръжен съд Враца.
ОСЪЖДА И. Й. П., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Екофрут“ ООД, ЕИК[ЕИК], чрез адвокат Х. П. от АК-Враца, разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 900 (деветстотин) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.