О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 54
София, 04.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари, две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3497 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на С. Ж. П. чрез адвокат С. Н. от АК-П. срещу решение № 92/11.06.2019 г. по в.гр.д. № 208/2019 г. на Апелативен съд П. в частта, с която се потвърждава решение № 90/20.03.2019 г. по гр.д. № 702/2018 г. на Окръжен съд Пазарджик за частично отхвърляне на иска на С. Ж. П. срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за неимуществени вреди за разликата над присъдените 5000 лева до пълния претендиран размер от 70 000 лева, ведно със законната лихва от 07.07.2016 г. до изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно и постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по обуславящите изхода на делото въпроси: 1. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД? 2. Какво е приложението на чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? 3. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата? Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с т.2 и т.11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и на формираната въз основа на тях съдебна практика на ВКС.
От Прокуратурата на Република България не е подаден отговор.
За да постанови решението, въззивният съд е установил, че срещу ищеца е образувано ДП № 1341/02.11.2015 г на РП П., по което, без да е привлечен като обвиняем и да е вземана мярка за неотклонение, той е разследван за извършени престъпления по чл.131, ал.1, т.2, вр. с чл.130, ал.1 НК и по чл.144, ал.3, вр. с ал.1 НК. Досъдебното производство частично е било прекратено на 18.04.2016 г. поради липса на извършено престъпление по първото обвинение, а преписката е изпратена в РП П., където с постановление от 30.06.2016 г. производството е изцяло прекратено и по второто обвинение поради липсата на престъпление. С оглед данните за наказателното преследване на С. Ж. П. от 02.11.2015 г. до 30.06.2016 г., през което време не е било повдигнато обвинение и по отношение на него не е била взета мярка за процесуална принуда, а единствено са били извършени процесуално-следствени действия с негово участие, въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не се установява пряка причинно-следствена връзка между образуваното досъдебно производство и вредите на ищеца, поради което не се дължи обезщетение над присъдения размер от 5000 лева, в която част първоинстанционното решение е влязло в сила.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия, в съответствие със съдебната практика на ВКС, според която при разглеждане на делото във въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, въз основа на всички събрани доказателства от значение за установяване на правнорелевантните факти, от които произтича спорното право. В случая, въззивният съд е обсъдил представените по делото доказателства и установявайки степента на въздействие върху ищцата е определил размера на обезщетението в съответствие с практиката на ВКС в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен точен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата.
Съгласно разясненията в т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС се посочва, че държавата чрез своите правозащитни органи се освобождава от отговорност, ако единствената причина за увреждането е поведението на пострадалия или се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат, но преценката се прави при наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. По тези въпроси, въззивният съд не е формирал нито правни, нито фактически изводи, защото липсват твърдения в тази насока от ответника, а досъдебното производство срещу ищеца е прекратено изцяло с прокурорски постановления поради липсата на престъпление.
Отделно от изложеното, в практиката на Върховния касационен съд се приема непротиворечиво, че само при доказана причинна връзка между предприетите следствени действия, по образуваното срещу ищеца досъдебно производство и претърпените от него вреди в хипотезите на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, държавата отговаря за дейност на правозащитните органи и на пострадалия се дължи обезщетение за неимуществените вреди, което съдът определя глобално по справедливост съгласно чл.52 ЗЗД. В случая, наказателното преследване срещу ищеца е приключило в досъдебна фаза, а при преценката за наличието на причинно-следствена връзка между образуваното производство и здравословното състояние на ищеца, съдът е съобразил практиката на ВС и ВКС да бъдат отчетени всички обстоятелства от значение за размера на обезщетението – вида и продължителността на наказателното преследване, действително причинените притеснения и безпокойства, както и последиците върху личния и професионален живот на пострадалия. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост.
Воденото досъдебно производство срещу С. Ж. П. е било прекратено поради липса на извършено от него престъпление, поради което му се дължи обезщетение. Въззивният съд е обсъдил всички доказателства от значение за определянето на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, формирайки собствени фактически и правни изводи за връзката между наказателното преследване на ищеца и причинените му вреди, но е уважил частично претенцията, отчитайки, че присъденият размер не следва да надвишава реалните вреди, в съответствие с принципа установен в чл.52 ЗЗД. Липсва противоречие и с цитираните съдебни актове на ВКС, в които е направена преценка при различна фактическа обстановка за вида и продължителността на наказателното преследване и е определен размер на обезщетението въз основа на доказаните от пострадалото лице във всеки отделен случай вреди. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с трайната практика на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 92/11.06.2019 г. по в.гр.д. № 208/2019 г. на Апелативен съд Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.