Определение №489 от 15.11.2019 по ч.пр. дело №4067/4067 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 489/15.11.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 4067 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК.
Обжалвано е определение от 05.07.2019 г. по ч.гр.д. № 189/ 2019 г., с което Окръжен съд – Монтана е потвърдил определение от 21.05.2019 г. за отказ за освобождаването на Й. Й. М. от внасяне на държавна такса по гр.д. № 1781 / 2018 г. на Районен съд – Лом.
Определението се обжалва от Й. Й. М. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) по въпросите: 1. Наличието на данни, сочещи, че молителят преди образуване на делото се е разпоредил със свои имоти, представлява ли основание съдът да отхвърли искането за освобождаване от държавна такса при условие, че по делото има писмени доказателства, от които се установява, че към молбата молителят и членовете на неговото семейство не разполагат с материални възможности, средства и имущество, които да позволяват внасянето на държавната такса, а молителят е потвърдил това и в декларация? 2. Кой е релевантният момент, към който съдът е длъжен да прецени правото по чл. 83, ал. 2 ГПК? 3. Кои са критериите за дължимата от съда преценка по това право? и 4. За преценката има ли значение декларираното от молителя, че не притежава имоти, от които реализира доходи за държавната такса? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обосновава с довод, че въззивният съд ги е решил в противоречие с определение № 274/ 12.05.2015 г. по гр.д. № 1842/ 2015 г. на ВКС, III-то ГО, определение № 318/ 12.07.2012 г. по гр.д. № 318/ 12.07.2012 г. на ВКС, II-ро ГО и определение № 40/ 01.02.2012 г. по ч.гр.д. № 22/ 2012 г. на ВКС, II-ро ГО. По същество се оплаква, че в противоречие с обстоятелствата, които е декларирал, въззивният съд е правото да бъде освободен от държавна такса.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира частната жалба с допустим предмет. Въззивният съд е решил по същество въпроса за правото по чл. 83, ал. 2 ГПК (чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК), а решението по настоящото гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв., не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК и би подлежало на касационно обжалване (чл. 274, ал. 4 ГПК). Подадена е от надлежно легитимирана страна. Касатор е ищецът, а въззивният съд е отрекъл правото да бъде освободен от държавна такса. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната касационна жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Въззивният съд е приел, че по декларация за обстоятелствата по чл. 83, ал. 2 ГПК ищецът е бил освободен от внасяне на държавната такса от 1 040 лв. за разглеждането на гр.д. № 1781/ 2018 г. пред Районен съд – Монтана. Ответникът е представил писмени доказателства (нотариален акт № 183/ 19.01.2018 г. и удостоверение от Агенцията по вписванията – Имотен регистър за договор за покупко-продажба от 15.12.2016 г.), които установяват, че семейството на ищеца (той и неговата съпруга) в период, близък до предявяването на иска (24.08.2018 г.), е реализирало доход от около 300 000 лв. от цената на продадените имоти (земеделски земи и апартамент от 101.46 кв.м. в [населено място], жк Б.). Доходът не фигурира в декларацията към исковата молба, а и във втората декларация към жалбата срещу определението, с което първата инстанция е отменила позитивното свое определение и е отказала да освободи ищеца от държавна такса. Въззивният съд е приел, че доходът от 300 000 лв. е достатъчен за внасяне на държавната такса, той не фигурира в декларацията към исковата молба, а и във втората декларация към жалбата срещу определението на първата инстанция, а по релевантното обстоятелство по чл. 83, ал. 2 ГПК ищецът не е взел отношение и пред двете инстанции. С тези мотиви е потвърдил отказа на първата инстанция по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при тези мотиви на въззивния съд въпросът, който обуславя определението, е следният: Има ли основание съдът да отмени определението за освобождаване от държавна такса и да откаже искането по молбата, когато се съберат доказателства, че в относително близък до предявяването на иска период ищецът е реализирал значителен доход, но той не фигурира в декларацията по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК и молителят е имал възможност, но не е взел становище по доказателствата, че го е реализирал? Повдигнатите въпроси са различни. Доколко касаторът има интерес да го повдигне, е без значение за извода, че не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
В определение № 40/ 01.02.2012 г. по ч.гр.д. № 22/ 2012 г. на ВКС, II-ро ГО критериите по чл. 83, ал. 2 ГПК са дефинирани като примерно зададени от законодателя, но от значение за дължимата преценка на съда дали молителят разполага с достатъчно средства да внесе дължимите такси и разноските. Определението на въззивният съд е базирано на обстоятелство от значение за тази преценка – на дохода на значителната стойност от около 300 000 лв. и на последиците от това, че ищецът не го е декларирал и не е взел становище по доказателствата, че го е реализирал.
В определение № 318/ 12.07.2012 г. по гр.д. № 293/ 2012 г. на ВКС, II-ро отд. е прието, че по искането за освобождаване от държавна такса съдът преценя семейното положение на молителя с декларация или с удостоверение за сключен граждански брак, за раждане на дете, решение за прекратяване на брак, решение за установяване на произход, като е длъжен да съобрази всички събрани доказателства в тази насока. Прието е, че ако такива доказателства липсват, а молителят твърди какво е семейното му положение, съдът е длъжен да даде указания за представяне на необходимите доказателства. Въззивният съд не е поставял под съмнение семейното положение на молителя, нито е изградил фактическите си и правни констатации на обстоятелства от значение за преценката по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, които е приел за недоказани.
В определение № 274/ 12.05.3025 г. по гр.д. № 1842/ 2015 г. на ВКС, ГК, III-то отд. е прието, че съдът извършва преценката за правото на освобождаване от държавна такса и разноски въз основа на събраните доказателства за материалното състояние на молителя, а законът не допуска съдът да отхвърли молбата въз основа на предположения за евентуални доходи. Въззивният съд не е мотивирал своя акт с предположения за евентуален доход. Напротив, той е обсъдил реализиран, но не деклариран, значителен доход от семейството на ищеца.
Извършената съпоставка на обжалваното определение с определенията, на които касаторът се позовава, изключва извода за противоречие, а с това – да е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въпросът за сторените разноски от ответника по иска Ф. Т. Ф. ще се разреши при крайния изход на спора. Той не зависи от изхода на производството по молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, а искането за присъждане на сторените разноски пред ВКС е неоснователно.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определението от 05.07.2019 г. по ч.гр.д № 189/ 2019 г. на Окръжен съд – Монтана.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

Scroll to Top