6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 84/26.02.2020 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на четиринадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 4671 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Обжалвано е определение № 1613/ 30.08.2019 г. по ч.гр.д. № 992/ 2019 г., с което Бургаски окръжен съд е потвърдил определение № 2451/ 21.03.2019 г. за прекратяване на производството по гр.д. № 8851/ 2017 г. на Бургаски районен съд на основание чл. 17, вр. чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност.
Определението се обжалва от Д. С. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси: 1. Кои са релевантните критерии за понятието „обичайно местопребиваване на детето“ по смисъла на чл. 8, § 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27.11.2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, които са от значение за компетентността на съда по делото по чл. 127, ал. 2 СК? 2. Длъжен ли е българският съд да събира доказателства за това, кой е компетентният съд по такова дело, по какъв ред и как се разпределя доказателствената тежест? 3. При установяване на тази компетентност има ли задължително действие влязлото в сила решение по искането на родителя за връщане на детето въз основа на Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданско-правните аспекти на международното отвличане на дете (Хагската конвенция от 1980 г.)? 4. За задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, а и събраните доказателства, като обоснове на кои основава своите изводи за комептентния съд по делото по чл. 127, ал. 2 СК в аспекта на задължението по чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване. Той твърди, че въззивният съд е решил първия в противоречие с решение от 22.12.2010 г. по дело С-497/ 10 PPU на Съда на европейския съюз (СЕС) (допълнителното основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК); вторият и третият – да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), а четвъртият – да е решен в противоречие с конкретни решения на ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество се оплаква, че определението е неправилно, тъй като въззивният съд не е направил необходимото, за да обезпечи възможността ищцата да докаже своите твърдения, че на дата, предхождаща предявения иск по чл. 127, ал. 2 СК, родителите са постигнали съгласие [населено място] да е обичайното местопребиваване на тяхното дете Н. и не е зачел задължителното действие на влязло в сила решение, с което е било отхвърлено искането на ответника за връщане на детето по Хагската конвенция от 1980 г.
От ответника Г. Д. Т. В. не е постъпил писмен отговор на частната жалба.
Настоящият състав я намира с допустим предмет (чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК), от процесуално легитимирана страна (касатор е ищцата), при спазен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Делото е образувано пред Бургаския районен съд по молба на Д. С. Д., български гражданин, срещу Г. Д. Т. В., испански гражданин , с искане съдът да предостави на ищцата упражняването на родителските права на детето Н., роден от фактическото съжителство на страните на 17.08.2016 г. в [населено място], испански гражданин, да определи неговото местоживеене на адреса на ищцата в [населено място], режим на лични отношения с ответника и месечна издръжка 500 лв.
Въззивният съд е констатирал международния елемент в отнесения до него спор, а е квалифицирал молбата по чл. 127, ал. 2 СК (чл. 39 КМЧП). Определил е делото като такова за „родителска отговорност“ по смисъла на Регламент (ЕО) № 2203/2001, а производството – като различно от тези по чл. 3 от Регламента (делата, свързани с родителската отговорност за дете при развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака). След това е пристъпил към обсъждане на понятието „обичайно местопребиваване на детето“ по смисъла на чл. 8, § 1 от Регламента, като решаващо въпроса за съда, който е компетентен да разгледа делото.
Въззивният съд е съобразил, че Регламентът не го дефинира понятието. Понятието „обичайно местопребиваване на детето“ е автономно (присъщо на правото на Европейския съюз), поради което следва да го разясни в смисъла, който произтича от наднационалния правен ред. Съобразявайки невръстната възраст на малолетния Н., който е навършил година и три месеца към релевантния момент – датата на предявения иск (23.11.2017 г.), въззивният съд е приел, че при изясняване на това понятие задължително действие има тълкуването, извършено с решение от 22.12.2010 г. по дело С-497/10 на Съда на европейския съюз (СЕС). Според това решение на СЕС, „Понятието „обичайно местопребиваване“ по смисъла на чл. 8 и чл. 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че това е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда. За тази цел, когато се разглежда положението на дете в кърмаческа възраст, което пребивава само от няколко дена с майка си в държава-членка, в която е било отведено и която е различна от мястото на обичайното му местопребиваване, трябва да се вземат пред вид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на тази държава-членка и за преминаването на майката в тази държава, от една страна, а от друга – особено пред вид възрастта на детето – географският и семеен произход на майката, както и семейните и социалните отношения, поддържани от нея и детето в тази държава-членка. Националната юрисдикция следва да установи обичайното местопребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от специфичните за всеки конкретен случай фактически обстоятелства.“
При тези разяснения, въззивният съд е намерил за релевантни за обосноваване на компетентният да разгледа делото съд следните обстоятелства: 1) детето Н. е родено на 17.08.2016 г. в Б., Кралство Испания; 2) то е испански гражданин; 3) от рождението си живее с родителите си в Кралство Испания; 4) на 03.11.2017 г. детето и неговите родители пристигат в Република България, като майката и бащата имат първоначално намерение за ограничен престой в Република България (в периода 03.11.2017 – 12.11.2017 г.) 5) тогава тримата пребивават на адреса на при родителите на майката в [населено място]; 6) на 12.11.2017 г. бащата се връща в Кралство Испания и 7) детето остава заедно с майката на адреса на нейните родители в [населено място].
Въззивният съд е приел, че тези обстоятелства са изтъкнати както в исковата молба, така и в писмения отговор, с който ответникът е оспорил компетентността на българския съд. Майката е твърдяла, че с бащата са имали намерение да споделят празници с нейните родители, като пребивават на техния адрес в България, а бащата е твърдял, че намерението им е било да пребивават в България в периода, в който той е бил в отпуск. Въззивният съд е приел, че това разминаване в твърденията на родителите на дето за причините за престоя в България е несъществено. Същественото е друго – общото им намерение към момента на пристигането им в България да се установят заедно с детето само за ограничен период. След това е пристъпил към обсъждане на твърденията в молба от ищцата от 31.08.2018 г., постъпила по делото, след като ответникът е оспорил компетентността на българския съд. В молбата майката е твърдяла, че преди бащата да отпътува за Испания родителите са постигнали съгласие за промяна на обичайното местопребиваване на детето от Кралство Испания в Република България. Въззивният съд е приел е, че по делото няма данни за такова съгласие, а събраните доказателства са в обратния смисъл. Бащата е отпътувал за Кралство Испания, за да се върне на работа, а не е изоставил майката и детето (така удостоверение от работодателя за разрешения отпуск в периода 03.11. – 12.11.2017 г.). Освен това в исковата молба майката е твърдяла, че след пореден скандал ответникът е решил да я напусне, а в гнева си е заплашил: „Ще ти взема детето. Б. не си дава децата.“ Така въззивният съд е заключил, че съгласие между родителите няма, а майката е променила намерението за престоя си в България, а след 12.11.2017 г. установява местожителство, своето и на детето, в България.
При тези обстоятелства, които въззивният съд е намери за установени, той е приел че към завеждането на делото обичайното местопребиваване на детето е в Кралство Испания. В Република България то е пристигнало с родителите си за непродължително време, а в краткия период 12.11. – 23.11.2017 г., когато пребивава на територията на Република България, е невъзможно да е изградило трайна и определена интеграция в Република България.
За да изключи условията по чл. 9 от Регламент (ЕО) № 2201/ 2003, въззивният съд е приел, че друго решение за право на лични отношения с детето не е постановено, а неговото обичайно местопребиваване не е променяно към предявяването на иска по чл. 127, ал. 2 СК.
За да изключи условията на чл. 10 от Регламента, въззивният съд е приел, че по делото има данни за висящо производство по Хагската конвенция, но не и да е приключило.
За да изключи условията по чл.12, § 3 от Регламента, въззивният съд е приел, че ответникът своевременно и изрично е оспорил компетентността на българския съд. Позовал се е на решение от 12.11.2014 г. по дело С-656/13 и на решение от 19.04.2018 г. по дело С-565/16 на СЕС.
След като е изключил условията на чл. 9, 10 и 12, § 3 от Регламента, въззивният съд е заключил, че компетентността по делото за родителска отговорност определя чл. 8, § 1 от Регламента, а тя е на съда в Кралство Испания.
Въззивният съд е приел, че испанският съд е компетентен и по спора за издръжката на детето, тъй като не са налице предпоставките по чл. 3 от Регламент (ЕО) № 4/ 2009 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничество по въпроси, свързани със задължения за издръжка. Съгласно чл. 3, б. „а“ и „б“ от регламента, компетентни по искове за задължения за издръжка в държавите членки са съдът по обичайното местопребиваване на ответника или съдът по обичайното местопребиваване на взискателя, а според б. „г“ от същата разпоредба – съдът, който по силата на закона е компетентен да разглежда иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск, освен ако тази компетентност не се основава единствено на гражданството на една от страните. В конкретния случай, детето е кредитор по претенцията за издръжка, а към сезирането на българския съд е с обичайно местопребиваване в Испания. В Испания е и обичайното местопребиваване на бащата. Следователно компетентен по спора за издръжка е отново съдът в Испания. Освен това, съобразно чл. 3, б. „г“ от Регламента, компетентната юрисдикция по Регламент 2201/2003 е компетентна да разгледа родителската отговорност, е компетентна и по иска за издръжка, тъй като същият е акцесорен и я допълва. В случая, и на това основание въззивният съд е заключил, че делото е и изцяло в компетентността на съда на Кралство Испания.
При тези мотиви, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първият повдигнат въпрос обуславя обжалваното определение, но въззивният съд го е решил в съответствие с понятието „обичайно местопребиваване на детето“. Отчел е автономността на понятието, което произтича от наднационалния правен ред и е съобразил критериите, зададени в решенията на СЕС, на които се е позовал. Следователно по този въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол.
Вторият и четвъртият повдигнати процесуалноправни въпроси обуславят определението, но настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следва да ги обобщи. Обобщени, те се свеждат до следния: След като чл. 17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 въвежда задължение на сезирания съд служебно да провери кой е съдът, компетентен да разгледа делото за родителска отговорност, а когато компетентността на съда по силата на Регламента принадлежи на съда на друга държава-членка, служебно да прогласи, че не е компетентен да разгледа делото, допустимо ли сезираният български съд да събира доказателства за тази компетентност, по какъв ред и как се разпределя доказателствената тежест, както и за задължението да обсъди твърденията на страните и събраните доказателства в установяване на тази компетентност.
Съгласно чл. 19, параграф 2 от Договора за европейски съюз, държавите-членки на Европейския съюз установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза – принцип на процесуалната автономия. Според този принцип, всяка държава-членка е длъжна да уреди във вътрешния си правен ред компетентните юрисдикции и да определи процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните черпят от правото на Съюза (така решение от 16 юни 1990 г., Factotame, С-213/89, решение от 14 декември 1995 г., Peterbroeik, С-312/ 93, решение от 11 септември 2003, Safalero, С-13/01, решение от 30 септември 2003 г., Kobler, С-224/ 01).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че заведеното дело е гражданско (чл. 14, ал. 1 ГПК). Процесуалните правила за разглеждането му са в ГПК. Следователно дейността на българския съд по установяване на компетентния съд съгласно изискванията на Регламент № 2201/ 2003 е аналогична с проверката за всяка абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на предявения иска, която произтича от националния закон. В своята практика Върховния касационен съд константно приема, че за абсолютните процесуални предпоставки е допустимо да се събират доказателства. Когато по делото за родителска отговорност и издръжка ответникът изрично е оспорил компетентността на сезирания български съд с твърденията, че детето има обичайно местопребиваване на територията на друга държава-членка, в тежест на ищеца е да докаже, че към предявяването на иска детето има обичайно местопребиваване в Република България – аргумент от чл. 8, вр. чл. 12, § 3, б. „б“ Регламент № 2201/2003. Доказването се провежда по правилата на ГПК. Точно така е процедирал и въззивният съд. Той е обсъдил всички твърдения на страните и събраните по делото доказателства, за да установи, че компетентен по заведеното дело съгласно чл. 8 от Регламент № 2201/2003 е не той, а испанският съд, а не са налице изключенията по чл. 9, чл. 10 и чл. 12, § 3. Изложеното изключва всяко допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол по втория и по четвъртия повдигнати процесуално-правни въпроси.
За да изключи значението на другото заведено дело по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, в обосноваване на своята компетентност по заведеното дело за родителска отговорност и издръжка на детето Н., въззивният съд се е мотивирал с това, че към неговото определение делото по Хагската конвенция е висящо.
Основната предпоставка (условие), която съгласно чл. 10 от Регламент № 2201/ 2003 „запазва“ компетентността на сезирания съд по дело за родителска отговорност и издръжка, е обичайното местопребиваване на детето да е в същата държава-членка „непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане“. След като въззивният съд е установил, че към предявяването на иска детето Н. има обичайно местопребиваване в Кралство Испания, обективно не е било възможно заведеното дело по Хагската конвенция за неговото задържане на територията на Република България да възложи на българския съд компетентността по чл. 10 от Регламента. Следователно третият повдигнат процесуално-правен въпрос не обуславя определението.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1613/ 30.08.2019 г. по ч.гр.д. № 992/ 2019 г. на Бургаски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.