6
Р Е Ш Е Н И Е № 190
гр. София, 23.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Ерик Василев
при секретаря Ванюша Стоилова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4378 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 290 – 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 5553/ 21.08.2018 г. по гр.д. № 2399/ 2018 г. на Софийски градски съд в осъдителните му части.
Решението е допуснато до касационно обжалване при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (общо и допълнително) по следните правни въпроси: 1. По иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществените вреди от незаконно наказателно преследване как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД? и 2. Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обвързан ли е да приеме, че цялото заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство е вреда от незаконното обвинение?
По първия въпрос:
В решение № 230/ 07.11.2013 г. по гр.д. № 1630/ 2013 г. на ВКС, ГК, III-то отделение и в цитираните в него други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат пред вид всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват тези обстоятелства конкретно, както и значението им за неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на процесуалната принуда, упражнена в незаконното наказателно преследване, както и от тежестта на уврежданията. Съгласно чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики: характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е увреждането е настъпило, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. С оглед спецификата на фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата, критерии за преценката са: характерът на престъплението по повдигнатото обвинение; публичното му обявяване и свързаните с това последици, както и (не)съобразеният с разумния период, през който е продължило наказателното преследване.
С ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС прие, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване се вземат пред вид броя на деянията, за които е постановена оправдателната присъда, тяхната тежест, причинната връзка между всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие и признат за невинен и тяхната връзка с понесените болки и страдания.
В решение № 200/ 16.06.2016 г. по гр.д. № 1019/ 2016 г. на ВКС, ГК, IV-то отделение и в цитираните в него други решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, се приема, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ по справедливост след преценка на всички конкретно обективно проявени обстоятелства, с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, а такъв е смисълът и на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. От значение за размера на обезщетението са тежестта на престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение, продължителността на наказателното преследване, броят и продължителността на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, начинът, по който обвинението се е отразило върху него с оглед личността му и неговия начин на живот, рефлектирало ли е обвинението върху професионалната му реализация, общественото доверие към него и социалните му контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му състояние и други подобни фактори, които следва да се преценяват съобразно конкретните обстоятелства за всеки отделен случай. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението за съответния период, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им обезвъзмездяване.
По втория въпрос:
В ТР № 1/ 11.12.2018 г. по тълк.д. № 1/ 2017 г. ОСГК на ВКС се прие, че изразходваните средства за адвокатско възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда или прекратено на основанията, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са имуществена вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то има право на адвокатска защита във всеки стадий на процеса (чл. 134, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 122, ал. 1 КРБ), а НПК не е уредена отговорност за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение спрямо лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното производство е прекратено. Когато ответникът възрази, че заплатеното в наказателното производство адвокатско възнаграждение е прекомерно, в правомощията на съда по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на възнаграждението. Изследването обхваща вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. То остава в тежест на пострадалия, тъй като платеното няма за причина незаконното обвинение, а има за причинна дължимата, но спестена (не положена) грижа.
При определяне размера на обезщетението за претърпяната вреда, изразена в заплатеното адвокатско възнаграждение се прилага и чл. 5 ЗОДОВ.
Държавата не отговаря, ако увреждането е причинено поради изключителната вина на пострадалия (т. 3 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС). Поведението на пострадалия, а не незаконното обвинение, е каузалният фактор за заплатеното адвокатско възнаграждение, когато е уговорено несправедливо и необосновано (чл. 36, ал. 2 ЗА). Уговореният размер следва да е толкова завишен, че да изключва присъщата цел на договора за правна защита и съдействие – да възмезди очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяване на защитата по наказателното дело. Поведението на пострадалия, а не незаконното обвинение, е каузалният фактор за заплатеното адвокатско възнаграждение и когато то е уговорено с оглед изхода на наказателното дело (изключението по чл. 36, ал. 4 ЗА). И двете хипотези по чл. 36, ал. 2 и изключението по чл. 36, ал. 4 ЗА имат еднакво родово основание – такова адвокатско възнаграждение накърнява добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следи служебно за спазването на добрите нрави (ТР № 1/ 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСТК на ВКС) и когато ответникът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ не е възразил, а държавата не отговаря (чл. 5, ал. 1 ЗОДОВ).
Съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ намалява обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, а основанието за това по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ се преценява с оглед особеностите на конкретния случай: например когато пострадалият недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконното обвинение, недобросъвестно е забавял или опорочавал процесуалните действия, прикривал е определени обстоятелства или е имал друго недобросъвестно поведение (чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ).
Отговорите се базират на цитираните решения по чл. 290 – 293 ГПК, които настоящият състав на Върховния касационен съд споделя и на тълкувателните решения, които имат задължително действие за органите на съдебната власт (чл. 130, ал. 2 ЗСВ).
В касационната жалба на Прокуратурата срещу въззивното решение се поддържа, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът не е съобразил всички обстоятелства от значение за размера, каквито са разумният срок на проведеното наказателно преследване, взетата най-лека мярка за неотклонение, броят и интензитета на извършените с участие на пострадалия процесуално-следствени действия и социално-икономическите условия в страната в периода на увреждането. Касаторът се оплаква също, че неправилно въззивният съд е отказал да разгледа по същество възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство неправилно и е присъдил като обезщетение цялата заплатена сума от незаконно обвиненото лице.
Ответникът по касационната жалба възразява, че решението е правилно.
Касационният състав намира за основателни касационните оплаквания.
Зачитайки задължителното действие на влязлата в сила оправдателна присъда, в правилното приложение на чл. 300 ГПК въззивният съд е приел за установено основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди от пострадалото лице – ищецът С. Н. А. е бил обвинен в извършването на престъпление по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 2 НК, което е останало недоказано. Наред с фактите за тежко обвинение по смисъла на чл. 93, т. 7 НК обаче по този иск въззивният съд е следвало да прецени разумният срок, в който наказателното производство е преминало през всичките си фази (две години, три месеца и три дни), взетата най-лека мярка за неотклонение (подписка), ниския обем на процесуалните действия, извършени с участието на пострадалия (двукратно привличане като обвиняем, два разпита в това качество, предявяване на разследването, проведено съкратено следствие, относително малък брой на откритите съдебни заседания). Всички тези обстоятелства, наред с това, че са недоказани твърденията незаконното обвинение да е причината пострадалият да напусне заеманата ръководна длъжност (управител на „Пътно поддържане – София“ ЕООД), налагат по-нисък размер на обезщетението. Съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, за които е установена причинно-следствената връзка с незаконното обвинение (негативна промяна в характера на пострадалия, дистанциране от близки и познати, притеснение и стрес от опасенията за несправедливо осъждане, засегнат личен статус – чисто съдебно минало, висок образователен ценз, на 46-годишна възраст към повдигане на обвинението), както и съобразяването на общото ниво на икономическото благосъстояние в страната, обосновава извода, че справедливото обезщетение на понесените от ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата 3 000 лв.
Поради това и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която този иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен над размер от 3 000 лв. Искът следва да се отхвърли за разликата до присъдените от въззивната инстанция 7 000 лв.
По другия иск при същата квалификация, но за обезщетение на имуществените вреди от незаконното обвинение, неправилно въззивният съд е отказал да разгледа по същество възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в наказателното производство. С оглед твърденията, с които ответникът го е обосновал (уговореното да надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото адвокатско възнаграждение), въззивният съд е бил длъжен да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговаряне на адвокатското възнаграждение.
Изследването, което въззивният съд е спестил, се изразява в съпоставка, от една страна, на вида и тежестта на обвинението (за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 2 НК предвижда кумулативно наказание лишаване от свобода до шест години и глоба от две до десет хиляди лева), интензитета на приложената процесуална принуда (взета мярка за неотклонение „подписка“ и при задължително присъствие като подсъдим в съдебно заседание – чл. 269 НПК), а от друга – с очакваните усилия и труд, които адвокатът е следвало да положи при осъществяване на защитата. За преценката са от значение минималните размери по Наредба № 1/ 09.07.2014 г. на ВАдвС: 1 100 лв. за предварителното производство (чл. 12, вр. чл. 13, ал. 1, т. 3 и поради това, че процесуалните действия с участието на пострадалия и неговия адвокат са в четири последователни (различни) дни): и по 800 лв. (за първата и втората инстанция, през която преминава съдебното производство до влизане в сила на оправдателната присъда). Уговарянето на адвокатско възнаграждение под размерите в Наредбата е дисциплинарно нарушение (чл. 132, т. 5 ЗА), а е необичайно да се очаква с уговореното адвокатът да създаде основание за дисциплинарна отговорност. Само от съпоставката на минималните размери с уговорените, съответно 2 400 лв., и по 6 000 лв. за всяка от двете инстанции, включително ДДС, се налага извод, че уговореното е в разумен размер на дължимото адвокатско възнаграждение. Заплатеното от ищеца (общата сума от 14 400 лв.) има за единствена причина незаконното обвинение. Този иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на имуществените вреди е доказан по основание и до пълния предявен размер.
Обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която въззивният съд е достигнал до същия краен извод. Обжалваното решение е правилно като резултат.
При този изход на делото въззивното решение следва да се отмени в частта по разноските (включително – в частта с характеристиката на определение по чл. 248 ГПК). На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на държавата следва да се постави сумата 1 722.17 лв. – онази част от разноските (такива ищецът е сторил само пред първата и втората инстанция), които съответстват на основателната част от исковете.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 5553/ 21.08.2018 г. по гр.д. № 2399/ 2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди е уважен над сумата 3 000 лв. до сумата 7 000 лв.а в частта по разноските – изцяло.
ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от С. Н. А. ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България над сумата 3 000 лв. до сумата 7 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение в престъпление по чл. 248а, ал. 3, вр. ал. 2 НК.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5553/ 21.08.2018 г. по гр.д. № 2399/ 2018 г. на Софийски градски съд в останалите осъдителни части.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. Н. А. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 722.17 лв. – разноски по делото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.