1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 287
гр.София, 29.04.2020г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: ЗОЯ АТАНАСОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 258 описа за 2020год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 08.11.2019г. по гр.д.№714/2019г. на ОС Варна, с което е уважен иск предявен на основание чл.422 ГПК.
Жалбоподателят- „Добрин 371”ЕООД, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е недопустимо и очевидно неправилно. Моли да се допускне касационното обжалване и моли да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът –Технически университет Варна,чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Претендира разноски. 1865,11лева
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е признал за установено, че „Добрин 371”ЕООД дължи на Технически университет-Варна вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 17263/2017 г. на ВРС, за сумата в размер на 20 710 лв., представляваща незаплатена наемна цена за месец октомври 2016 г. и месец ноември 2016 г. по Договор за наем № 84/30.05.2016 год., за която са издадени фактури №№ 12213/04.10.2016 год. и 12329/02.11.2016 год., всяка за сумата от по 10355 лева.
Съдът е счел, че от представения по делото заверен препис от Договор за наем №84/30.05.2016г. , сключен въз основа на проведен таен търг, се установява, че страните по делото са сключили договор за временно /за срок от 10 години/ и възмездно ползване на Студенско общежитие [жилищен адрес] с прилежаща кафе-сладкарница, находящо се в [населено място], [улица], с обща площ 10302 кв.м., срещу задължение на наемателя да заплаща до 15-то число на текущия месец месечно възнаграждение в размер на 10355 лв. Приел е за установено от приетия по делото препис от Приемо-предавателен протокол от 31.05.2016г., че в изпълнение на клаузата на чл.2, ал.1 от договора, на посочената дата наемодателят е предал на наемателя държането на наемния обект.
Съдът е взел предвид и приетия по делото е приет препис от двустранно подписани на 30.06.2016г. „Указания за начина на ползване на обект към Договор за наем №84 от 31.05.2016г.”, с които страните по договора са дефинирали ползването на процесния обект по предназначение като отдаване под наем на стаи или части от тях за настаняване на правоимащи лица, а по отношение на нежилищните части – използването им по предназначение от наемателя или преотдаването им за ползване на търговци или други лица.
Констатирано е от приетия препис от Нотариална покана с рег.№2615, том I, акт №101 от 07.04.2017г. на нотариус Л. Г., връчена на 13.04.2017г., че наемодателят е отправил искане за освобождаване на обекта и предаване на ключовете за него на 27.04.2017г. в кантората на нотариуса, на която дата и час законният представител не се е явил.
Съдът е изложил съображения за това, че съобразно чл.230, ал.1 ЗЗД при липса на друга уговорка наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета, а в ал.3 на цитираната разпоредба е предвидено, че наемодателят не отговаря за недостатъците на наетата вещ, които наемателят е знаел или при обикновено внимание е могъл да узнае при сключването на договора, освен ако недостатъците са опасни за неговото здраве или за здравето на лицата от неговото домакинство.
При тези доказателства съдът е счел, че към момента на сключване на договора за наем сградата е страдала от недостатъци, които са я правели негодна за ползване, но наемателят е могъл при обикновено внимание да ги забележи, като не са са ангажирани доказателства в подкрепа на твърденията за налични скрити недостатъци, като същите не са и конкретизирани.
Съдът е приел, че наемателят е бил запознат с реалното състояние на обекта както преди сключване на договора, така и към момента на съставяне на приемо-предавателния протокол, именно поради което в кратки срокове след сключване на договора е започнал извършване на необходимите ремонтни дейности, като не са представени доказателства наемателят да е упражнил някое от потестативните си права, предвидени в чл.230, ал.2 от ЗЗД, а именно да иска от наемодателя поправяне на вещта, съразмерно намаление на наемната цена или разваляне на договора. При тези данни е прието, че имотът е предаден в договореното между страните състояние и доколкото по делото не се установява наемодателят да е извършвал действия, смущаващи ползването на имота, следва да се приеме, че същият е изправна страна по договора.
Прието е, че за наемателят е възникнало задължението да заплаща уговорената наемна цена, включително за процесния период -м.10.2016 г. и м.11.2016 г., предхождащ датата на едностранното разваляне на договора от наемодателя, считано от 10.02.2017г. и липсват представени доказателства за заплащане на дължимите наемни вноски за посочения период в общ размер на 20710 лева, поради което съдът приема, че са налице елементите от фактическия състав на виновно неизпълнение на договорни задължения от страна на наемателя.
Въззивният съд е прил, че не следва да обсъжда направеното възражение за прихващане от жалбоподателя със суми, представляващи направени разходи за ремонт на наетия обект, тъй като същото е предмет на разглеждане на предявен иск от дружеството в друго производство.
По тези съображения съдът е счел, че предявеният иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. Чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.232, ал.2 от ЗЗД е основателен до пълния си предявен размер и го е уважил.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддъргжа , че врешението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всчки възражения и доводи на страната, за задължението на съда да тълкува точната воля на страните при спазване разпоредбата на чл.20 ЗЗД във връзка с предаването на обекта в състояние годно за пълзуване-решение по гр.д.№1274/09 четвърто г.о., относно задължението на наемодателя да предаде веща годна за ползуване по предназначение, следва ли при иск зазаплащане на наемна цена да се съобрази период през който обекта не е могъл да бъде ползуван по предназначение поради неепредаването му в подходящ за ползуване вид, приемо-предавателния протокл, в който не е описано състоянието на обект, представлява ли съгласие да се приеме обекта да се ползува, извършване на ремонтни работи в обекта освобождава ли наемателя от задължение да плаща наемната цена и за точното тълкуване на разпоредбата на чл.230, ал.3 ЗЗД. Поддържа също така, че решението е недопустимо, тъй като е направено искане за спиране на делото поради преюдициалност на висящо търговско дело № 579/2018г. ОС Варна, като се позовава на ТД№1/2017г. ОСГТК на ВКС. Позовава се на решения на ВКС за тълкуване на договорите, по чл.230, ал.1 ЗЗД- решение по т.д.№825/2012г., второ т.о на ВКС, за дължимостта на направените разходи по наетия обект- решение №21/2009г.,второ т.о. на ВКС и решение по т.д.№143/2012г., второ т.о. на ВКС, както и по гр.д.№1646/2010г., трето г.о. и гр.д.№5958/2015г., четвърто г.о. на ВКС. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че решението не е недопустимо , тъй като въззивният съд правилно не е спрял производството по настоящето дело до разрешаване на висящ между страните спор за осъждане на наемодателя за заплащане на направени от наемателя разходи за ремонт на наетия имот, тъй като не е налице връзка на преюдициалност помежду им.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото от него основание. Върховният касационен съд намира, че при действието на отменения ГПК въззивната инстанция, като такава по същество, е длъжна да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, да направи от тях собствени констатации за фактическата обстановка и да формулира собствени правни изводи по съществото на спора. Това произтича от задължението й по чл. 188 от ГПК (отм.). Съдът следва да изложи подробни съображения относно фактите и доказателствата по делото, като постанови решението си въз основа на доказателствения материал по делото, от значение към правнорелевантните факти, да се обоснове кои приема за осъществени и кои – не с оглед твърденията на всяка от страните, като съобрази и заключенията по делото, които кореспондират на данните по него. Само при спазване на тези правила от страна на съда решението му би било правилно, като съобразено със събраните и обсъдени по делото доказателства относно релевантните за спора факти, какъвто е конкретния случай.
Взета е предвид и практиката според която договорът за наем е неформален и консенсуален такъв и за валидното възникване на наемното правоотношение е необходимо между страните, а бъде постигнато съгласие за вещта, която наемодателят ще предостави за ползване на наемателя и за възнаграждението, което наемателят ще заплаща за така предоставеното му ползване. При постигането на такова съгласие договорът се счита за сключен, независимо от това дали вещта, предмет на същия, реално е била предадена на наемателя. Предаването й е от значение единствено за дължимостта на наемната цена, доколкото вземането на наемодателя за същата е обусловено от изпълнението на основното му задължение да отстъпи ползването на вещта, предмет на наемния договор.. В случай, че наемодателят е изпълнил задължението си за предаване на вещта на наемателя и му е предоставил ползването върху същата, насрещното задължение на наемателя за заплащане на наемната цена е възникнало и той дължи такава, като обстоятелството дали реално ползва вещта или не. В този смисъл и решение № 238/04.09.2013 година, постановено по т. д. № 123/2011 година и решение № 27/16.04.2014 година, постановено по т. д. № 1893/2013 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
По поставения за разглеждане материалноправен въпрос за това следва ли да се заплаща наемна цена при направени разходи за ремонт на наетия имот е формирана задължителна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 85/02.12.1968г. по гр. д. № 149/1968г. на ВС, ОСГК, решение № 120/01.07.2009г. по т. д. № 21/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 34/02.04.2009г. по т. д. № 683/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 571/14.10.2008г. по т. д. № 313/2008г. на ВКС, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която отношенията между страните по наемното правоотношение за заплащане на разходите за ремонт в наетия обект, направени от наемателя с цел привеждането му в състояние, годно за предназначението на обекта, се уреждат от договора за наем, а при липса на договор, респективно конкретни уговорки, следва да се вземат предвид правилата при водене на чужда работа без пълномощие /гестия/ или въз основа на неоснователно обогатяване.
Практиката приема, че при действието на наемния договор наемателят дължи плащане на наемната цена независимо от това, дали ползва вещта, след като действието на договора не е прекратено – Р №97/23.07.2013 г. по т.д. №73 /12 на ВКС, І т.о. . Съгласно, обаче, чл.230 ал.1 ЗЗД наемодателят е длъжен да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета, освен ако е уговорено друго. За наемодателят съществува задължение да осигури безпрепятственото ползване на вещта от наемателя по нейното договорно предназначение в продължение на целия период на договора. При неизпълнение на това задължение за съответния период наемателят има право да на съразмерно намаляване на цената или да развали наемния договор- чл.230 ал.2 ЗЗД.
При съобразяване с тази практика съдът е направил извод, че страните са се съгласили наетия имот да се предаде в състояние, които изискава извършване на ремонти работи за сметка на наемателя, поради което последният не е освободен от задължение да заплаща наемната цена.
Не е налице и твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на решението, тъй като въззивният акт не е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК . В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника направените за тази инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1865,11 лева
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
Не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 08.11.2019г. по гр.д.№714/2019г. на ОС Варна.
осъжда „Добрин 371”ЕООД да заплати на Технически университет Варна сумата1865,11 лева за процесуално представителство пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: