О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
гр. София, 11.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от осми ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БOЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 4691/2016 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 15454/23.11.2015 г. на Г. К. Г. срещу определение № 2865 от 14.10.2015 г. на Софийския апелативен съд по ч. гр.д. № 4062/ 2015 г., с което негова жалба срещу разпореждане от 05.04.2012 г. за назначаване на особен представител на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК и срещу разпореждане от 06.11.2015 г., с указания за внасяне на възнаграждението за особения представител, на Софийски градски съд по гр. д. № 18056/ 2011 г., е оставена без разглеждане като недопустима.
Жалбоподателят иска отмяна на определението като неправилно. Поддържа, че в нарушение на чл. 274, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК апелативният съд е приел за необжалваем съдебен акт за разноски, произтичащи от назначаването на особен представител. Навежда още като оплакване, че той бил освободен по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК от заплащането на държавна такса в първа инстанция и че градският съд с определение, предхождащо разпореждането му от 06.11.2015 г., бил указал, че възнаграждението за особения представител ще е за сметка на държавния бюджет, което апелативният съд не е зачел.
Частната жалба е в срок, от надлежна страна, и срещу подлежащо на обжалване като преграждащо по смисъла на чл. 274, ал.1, т. 1 ГПК определение, поради което е допустима.
Разгледана по същество същата е неоснователна.
За да остави без разглеждане частната жалба срещу разпорежданията на градския съд за назначаване на особен представител на ответника по реда на чл. 47, ал.6 ГПК и това с указания до ищеца да внесе определеното възнаграждение за особения представител, апелативният съд е приел, от една страна, че обжалваните разпореждания не попадат в нито една от очертаните в чл. 274, ал. 1, т.1 и т. 2 ГПК категории определения, за които е предвиден самостоятелен инстанционен контрол чрез обжалване. Приел е, че обжалваните разпореждания нито са преграждащи по своя характер, нито обжалването им е изрично предвидено в закона. Допълнително, от друга страна, се е позовал и на липсата на правен интерес, като абсолютна положителна процесуална предпоставка, отчитайки факта на прекратено първоинстанционно производство, основано на оттегляне на иска, което прекратяване не е било обжалвано от ищеца.
Релевантните за случая обстоятелства по делото, предвид и оплакванията на страната в жалбата, са следните:
С молба от 28.12.2011 г. ищецът Г. Г. е поискал освобождаване от внасяне на държавна такса и разноски по делото образувано по исковата му молба от същата дата. По тази молба градският съд се е произнесъл с разпореждане от 03.01.2012 г. като я е уважил частично, освобождавайки ищеца от внасянето на държавна такса. С определение от 15.03.2012 г. приемайки, че е налице хипотезата на чл.47, ал.6 ГПК първоинстанционният съд е разпоредил до САК определяне на лице, което да бъде назначено за особен представител на ответника и съобразявайки, че ищецът е освободен от държавна такса, е приел, че възнаграждението за този особен представител, не следва да се събира от ищеца и ще остане в тежест на бюджета на съда. С определение № 6223 от 20.03.2015 г. по молбата на ищеца от 17.03.2015 г. за оттегляне на иска, градският съд е прекратил производството по делото. Това определение е съобщено на страните и не е обжалвано от ищеца. По повод постъпила на 04.11.2013 г. след прекратяване на производството молба от назначения като особен представител адв. П. за изплащане на полагащото му се възнаграждение, съдът с разпореждането си от 06.11.2013 г., след като приел, че ищецът е освободен само от задължението за държавна такса, но не и за разноски по делото, му е указал да внесе сумата от 969.58 лв. дължима за възнаграждение на особения представител на ответника, междувременно починал и заместен от наследниците си по закон, заявили пред съда отказ от наследството, като го е предупредил, че в противен случай, сумата ще бъде събрана принудително.
При така установените фактически обстоятелства, обжалваното определение, и по двете части на жалбата по които е постановено, се явява законосъобразно, но по съображения различни от изложените от апелативния съд.
Разпореждането от 05.04.2012 г. на СГС за назначаване на особен представител на ответника по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК е акт по движение на делото по аргумент от чл. 253 ГПК, защото нито слага край на делото, нито решава, и то окончателно, въпроса за възлагане на разноските за особения представител. Като такова, предвид нормите на чл. 274, ал.1, т.1 и т. 2 ГПК, то не подлежи на самостоятелно обжалване и законосъобразността му се проверява по повод крайния акт, с който приключва делото, в случая каквото е прекратителното определение на СГС по молбата за оттегляне на иска, или по повод обжалване на определението за осъждане на ищеца да заплати разноските за особен представител. Следователно, изводите на апелативния съд за недопустимост на жалбата поради липса на подлежащ на самостоятелно обжалване акт в съответната част на обжалваното определение са правилни.
Разпореждането от 06.11.2015 г. на СГС, с указания за внасяне на възнаграждението за особения представител, издадено след приключване на делото с прекратителното определение от 20.03.2015 г., също е от категорията актове по движение на делото, които не слагат край на делото, нито пък решават окончателно въпроса за възлагане на разноските за особения представител. Предвид етапа, в който се намира основното производство (исковото) към датата на издаване на разпореждането, неговата законосъобразност може да бъде проверявана по повод законосъобразността на определението по чл. 77 ГПК, с което съдът, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, съгласно който особеният представител се назначава на разноски на ишеца, ще осъди ищеца за възнаграждение за особения представител, при условие, че то то не е внесено доброволно в изпълнение на указанията за внасянето му .
Актовете по възлагане на разноските, в двете възможни хипотези- чл. 78 и чл. 77 ГПК, могат да бъдат издадени и след приключване на производството по материалноправния спор, но те са винаги осъдителни, така че страната, в чиято тежест разноските са възложени, винаги има интерес от проверка на тяхната законосъобразност.
По оплакванията на страната в жалбата, настоящият състав на ВКС не споделя твърдението и, че разпореждането на СГС от 06. 06.11.2015 г. е акт за разноски, т.с за осъждането и за разноски- липсва осъдителен диспозитив. Разпореждането не е от категорията актове, които визира чл. 77 ГПК. Докато страната не е осъдена за внасяне на разноски за възнаграждението за особен представител, не може да бъде проверявана законосъобразността на вероятния извод на съда, че ищецът остава задължен за разноски, защото такъв извод, обективиран в диспозитив на съдебен акт, а само диспозитивът е носител на решаващата воля на съда, не е налице.
В обобщение, като законосъобразно обжалваното определение, следва да бъде потвърдено.
Предвид изложеното Върховният касационен съд на РБ, гражданска колегия, състав на IV-то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 2865 от 14.10.2015 г. на Софийския апелативен съд по ч. гр.д. № 4062/ 2015 г.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател :
Членове: