8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 670
София, 15.06.2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, ГК, ІV г.о., в закрито заседание на девети май две хиляди и седемнадесета година в състав
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 139 по описа за 2017 год.
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Република България чрез Т. П. – прокурор в С. апелативна прокуратура, срещу решение № 1610/25.07.2016 г. постановено по в. гр. д. № 1857/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 648/22.01.2016 г., по гр. д. № 9343/2014 г. на Софийски градски съд в частта, с която:
– е отхвърлен предявеният от М. Ф. С. против П. на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, имащ за предмет обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което е била оправдана с присъда № 195 от 03.04.2012 г., постановена по н.о.х.д. № 195/2011 г. от Софийски военен съд, влязла в законна сила на 11.02.2013 г.,за разликата над сумата от 3000 лв. до 10000 лева, като вместо това П. на РБ е осъдена да заплати на ищцата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от още 7000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 195/2011 г. на Софийски военен съд, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница, считано от 11.02.2013 г. до окончателното й изплащане;
– е отхвърлен предявеният от М. Ф. С. против П. на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, имащ за предмет обезщетяване на претърпени имуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което е била оправдана с присъда № 195 от 03.04.2012 г., постановена по н.о.х.д. № 195/2011 г. от Софийски военен съд, влязла в законна сила на 11.02.2013 г.,за разликата над сумата от 1000 лв. до 3600 лв., като вместо това П. на РБ е осъдена да заплати на ищцата сумата от още 2600 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 195/2011 г. на Софийски военен съд, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница, считано от 11.02.2013 г. до окончателното й изплащане;
– е отхвърлен предявеният от М. Ф. С. против П. на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, имащ за предмет обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което е била оправдана с присъда № 200/02.05.2012 г., постановена по н.о.х.д. № 200/2011 г. от Софийски военен съд, влязла в законна сила на 12.02.2013 г., за разликата над сумата от 2000 до 10000 лв., като вместо това П. на РБ е осъдена да заплати на ищцата сумата от още 8000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 200/2011 г. на Софийски военен съд, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница, считано от 12.02.2013 г. до окончателното й изплащане;
– е отхвърлен предявеният от М. Ф. С. против П. на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, имащ за предмет обезщетяване на претърпени имуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което е била оправдана с присъда № 200/02.05.2012 г., постановена по н.о.х.д. № 200/2011 г. от Софийски военен съд, влязла в законна сила на 12.02.2013 г., за разликата над сумата от 1000 лв. до 1800 лв., като вместо това П. на РБ е осъдена да заплати на ищцата сумата от още 800 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 200/2011 г. на Софийски военен съд, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница, считано от 12.02.2013 г. до окончателното й изплащане.
Въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено първоинстанционното решение и са отхвърлени предявените искове за неимуществени вреди, претърпени от незаконни обвинения в извършване на престъпления по чл. 220, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за които ищцата е била оправдана с влезли в сила присъди по н.о.х.д. № 195/2011 г. на Софийски военен съд и по н.о.х.д. № 200/2011 г. на Софийски военен съд, за разликата над 10000 лв. до пълния предявен размер от 40000 лв., не е обжалвано и е влязло в сила.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и процесуалните правила. Иска се допускането му до касационен контрол и отмяната му в обжалваната част, като размерът на присъдените обезщетения за имуществени и неимуществени вреди бъде намален в съответствие с действително претърпените от ищеца вреди.
Касационната жалба е оспорена с отговор, подаден от М. Ф. С. чрез пълномощника й адвокат Й. В., в който се поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:
1. Процесуалноправен, относно определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, решен в противоречие със задължителната съдебна практика – т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
2. Материалноправен, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата от чл. 4 от ЗОДОВ, разрешаван противоречиво от съдилищата, като са посочени решение № 151 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 5386/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 335 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 296/2011 г. на ВКС, III г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 489 от 15.03.2013 г. по гр. д. № 4269/2012 г. на САС.
3. Може ли при предявен иск с правно основание чл. 2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес, решен в противоречие с решение № 332/04.012016 г. по гр. д. № 2807/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 255/02.011.2015 г. по гр. д. № 1011/2015 г. на ВКС, III г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 81/27.01.2006 г. по гр. д. № 23/2005 г. на ВКС, ГК, IV-А г.о.
Въззивният съд е приел, че М. С. е заемала длъжността Изпълнителен директор на ИА „С. д.М.о.“ и е била привлечена в процесуалното качество на обвиняем по две досъдебни производства – на 05.05.2010 г. по ДП № 184-ПР/2009 г. по описа на В. окръжна прокуратура София за извършено престъпление по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, че като длъжностно лице при условията на продължавано престъпление съзнателно е сключила три неизгодни договора и от това е произлязла значителна вреда; и на 12.07.2011 г. по ДП № 101- Сл/2010 г. по описа на В. – окръжна прокуратура – София за извършено престъпление по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, че като длъжностно лице при условията на продължавано престъпление съзнателно е сключила два неизгодни договора и от това е произлязла значителна вреда. Във всяко от двете производства след привличането на ищцата като обвиняем й е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000 лв. М. С. е била оправдана и по двете повдигнати обвинения – производствата са приключили с оправдателни присъди, съответно с присъда № 195 от 03.04.2012 г., постановена по н.о.х.д. № 195/2011 г. от Софийски военен съд, протестирана и потвърдена с решение № 42 от 06.08.2012 г., постановено по в.н.о.х.д. № 40/2012 г. от В. – апелативния съд, което е оставено в сила с решение № 577/11.02.2013 г., постановено по к.н.д. № 1705/2012 г. от ВКС, и с присъда № 200 от 02.05.2012 г., постановена по н.о.х.д. № 200/2011 г., протестирана и потвърдена с решение № 46 от 23.10.2012 г., постановено по в.н.о.х.д. № 44/2012 г. от В. – апелативния съд, което е оставено в сила с решение № 5/12.02.2013 г., постановено по к.н.д. № 2128/2012 г. от ВКС. По първото наказателно производство ищцата е извършила разноски за правна защита и съдействие в размер общо на 3600 лв. с вкл. ДДС, а във второто е заплатила общо 1800 лв. с вкл. ДДС. Прието е, че двете наказателни преследвания са протекли едновременно, като първото наказателно преследване е продължило 2 години и девет месеца, а второто преследване е с продължителност една година и седем месеца. Обсъдено е, че М. С. има висше образование, не е осъждана и двете наказателни преследвания сериозно са накърнили нейната чест, достойнство, добро име в обществото и авторитет сред близки и приятели, отразили са се негативно на здравето и са били пречка да се намери подходяща за образованието и квалификацията работа.
В решаващите си мотиви въззивният съд е приел, че е налице основание за ангажиране отговорността на П. на Република България по реда на ЗОДОВ за всички имуществени и неимуществени вреди от двете наказателни преследвания, като предметът на въззивното производство се концентрира до размера на обезщетенията. Изложени са мотиви, че размерът на обезщетението следва да бъде определен от съда по справедливост, съобразно критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, а именно като бъдат взети предвид продължителността и броя на наказателните преследвания; обстоятелството, че повдигнатото обвинение е било за тежко престъпление, извършено при условията на продължавана престъпна дейност; реализираната по всяко наказателно производство мярка за неотклонение „парична гаранция“, без да е налагана друга мярка за процесуална принуда; възрастта на пострадалата, нейното обществено положение, образование и чисто съдебно минало, както и негативното въздействие върху нейното здраве и създадените пречки за професионалната реализация, което в случая надхвърля обичайното за всяко едно наказателно преследване. Като е обсъдил тези конкретни обстоятелства, въззивният съд е определил като справедливо обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, сумата от 10 000 лв., като е направил преценка, че този размер на обезщетението удовлетворява и обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот.
Съдът е приел, че исковете с предмет обезщетяването на претърпените от ищцата имуществени вреди от двете наказателни преследвания – за извършени разноски за правна защита, са основателни в пълния им предявен размер. Прието е, че макар заплатените от ищеца адвокатски възнаграждения на защитниците в наказателните производства да са по-високи от минимално определените в наредбата, правото на защита е въздигнато в основен принцип на наказателното правосъдие и всяко ограничение в избора на защитник и линията на защита, която ще се осъществи е недопустимо.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
Въззивният съд се е произнесъл в решението си по всички въпроси от значение за спора, касаещи преценката на всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за „справедливото“ обезщетяване на неимуществените вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочените от жалбоподателя решения, представляващи задължителна практика. Съгласно ППВС № 4/68 г. и задължителната практика на ВКС по реда на чл. 290 от ГПК размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, определен в чл. 52 ЗЗД. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. При определяне на дължимото обезщетение така също следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия на живот. Всички тези конкретни и обективни обстоятелства подробно са обсъдени от въззивния съд и са съобразени при определяне на размера на справедливото обезщетение и по двата иска за неимуществени вреди, претърпени от двете наказателни преследвания, приключили с оправдателна присъда.
По отношение на втория поставен въпрос касаторът твърди, че същият е разрешаван противоречиво от съдилищата, като е посочил номерата на две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и едно решение на Софийски Апелативен съд. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК касаторът е длъжен с изложението да представи съществуващата противоречива практика, но в случая такава не е приложена. Поради това следва да се приеме, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК не е налице.
Третият формулиран въпрос е относим към обективно съединените искове за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди – с цена на първия иск 3600 лв., а на втория иск – 1800 лв. Предвид обстоятелството, че цената на всеки от исковете за имуществени вреди е под законоустановения минимум от 5000 лв., определен в чл. 280, ал. 2 от ГПК, в тази част подадената касационна жалба е недопустима, поради което не се дължи произнасяне по поставения правен въпрос.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1610/25.07.2016 г. постановено по в. гр. д. № 1857/2016 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на П. на Р. Б. срещу въззивно решение № 1610/25.07.2016 г. по гр. д. № 1857/2016 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 648/22.01.2016 на Софийски Градски съд по гр. д. № 9343/2014 г. в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Ф. С. против П. на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ имащ за предмет обезщетяване на претърпени имуществени вреди от незаконното обвинение. и в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Ф. С. против П. на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, имащ за предмет обезщетяване на претърпени имуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1 от НК, за което е била оправдана с присъда № 200/02.05.2012 г., постановена по н.о.х.д. № 200/2011 г. от Софийски военен съд, влязла в законна сила на 12.02.2013 г., за разликата над сумата от 1000 лв. до 1800 лв., като вместо това П. на Р. Б.е осъдена да заплати на ищцата сумата от още 800 лв., обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 220, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за което е оправдана с влязла в сила присъда по НОХД № 200/2011 г. на Софийски военен съд, ведно със законната лихва върху допълнително присъдената главница, считано от 12.02.2013 г. до окончателното й изплащане.
Определението в частта, с която не е допуснато касационно обжалване е окончателно, а в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане може да се обжалва с частна жалба, пред друг състав на ВКС, в едноседмичен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1.
2.