4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1273
гр.София, 07.10.2011г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 445 описа на ВКС за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 26.01.2011г. по гр.д.№ 696 / 2010г. на ОС Хасково, с което са уважени предявените от Г. Б. Т. искове срещу А. М. с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Жалбоподателят – А. М. поддържа, че с обжалваното решение, е съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Ответникът Г. Б. Т. в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е уважил предявените искове от Г. Б. срещу А. М. с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ. Установено е, че страните по делото са били в трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността “младши митнически специалинст”. Трудовият му договор е бил прекратен на основание чл.195 т.1 от КТ поради наложено дисциплинарно наказание, със Заповед № 6869/04.05.2009г., издадена от заместник директора на А. митници, действащ от името на Директора на АМ, съгласно заповед № ЗМФ-551 от 30.04.2010 г. на заместник министъра на финансите. Съдът е приел в мотивите си, че тази заповед е незаконосъобразна, тъй като е издадена от некомпетентен орган, поради което и на това основание я отменил без да обсъжда спора по същество. Съдът е изложил съображения, за това, че заповедта, към която се препраща с оглед овластяване за извършване на процесното уволнение е издадена от Министъра на финансите на основание чл.3 ал.2 от Устройствения правилник на Министерството на финансите във връзка с разрешен платен годишен отпуск на директора на А. „М.”, но е подписана от заместник-министъра на финансите, видно от направеното отбелязване върху нея. При тези данни, съдът като е взел предвид разпоредбата на чл. 9 и 11 от Закона за митниците, е приел, че Директорът на А. „М.” е единствено оторизиран да създава, изменя и прекратява трудовите правоотношения, а при негово отсъствие общата му компетентност се възлага върху негов заместник за всеки отделен случай. Както в ЗМ, така и в УП на А. „М.” не се предвиждат правомощия в подобна насока за Министъра на финансите или за негов заместник. Единствено в правомощията на самия Директор на агенцията е издаването на заповед за делегиране на правомощията му, каквато заповед няма представена по делото. При тези данни съдът е приел, че предвид чл.192 от КТ само Директора на агенцията или изрично оправомощено от него лице имат власт да налагат дисциплинарни наказания и в конкретния случай при отсъствие на директора на А. „М.” поради отпуск би следвало да се активира института на заместването, което се извършва, когато титуляра на правомощия/ в случая на работодател и субект на дисциплинарна власт/ е в обективна невъзможност да ги упражнява/поради отпуск/. В подобни случаи поради изискването от непрекъснато упражняване правомощия на административния орган само той може по силата на изрична заповед да нареди заместването си от друго подчинено лице,най-често негов заместник. В настоящия случай оторизирането на заместник-директора на А. „М.“ от страна на Министъра на финансите, чрез неговия заместник, няма нормативна основа и не поражда последици, поради което съдът е приел, че процесната заповед за прекратяване на трудовото правоотношение е акт на некомпетентен орган и само на това основание е отменил същата без да обсъжда спора по същество. Приел е че, основателността на главният иск водят до извода за основателност и доказаност на обективно съединените искове по чл.344 ал.1 т.2 и т.3 – за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, както и за заплащане на обезщетение за времето, през което работникът е останал без работа в резултат на незаконното уволнение.
В изложението, за да обуслови допустимост на въззивното решение жалбоподателят – работодател е посочил, че с решението е даден отговор на материалноправен въпрос от значение за спора, а именно относно предпоставките при наличие на които е възможно да се делегира работодателска власт при спазване разпоредбата на чл.192, ал.1 КТ, който е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото
Настоящия съдебен състав намира, че по поставения за разглеждане въпрос не следва да се допуска касационно обжалване на релевираното основание – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По същия към настоящия момент има установена задължителна практика на ВКС, съобразно с която е дал своето разрешение и въззивния съд в обжалваното решение. В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 03.05.2010г.по гр.д.№1138/2009т. ІІІ г.о. на ВКС е прието, че ограниченото приложно поле на упълномощаването при упражняване правата на работодателя спрямо наети от него работници и служители, следва както от специфичния, индивидуален характер на трудовия договор като правна връзка, така и от уредбата на основанията за нейното прекратяване. Щом в Кодекса на труда нормативно са изведени условия за формиране волеизявлението на работодателя и това е въпрос на законосъобразност по прилагането на всяко едно конкретно предвидено прекратително основание, засягащо трудово-правната връзка, то работодателят не може да се позовава на общите гражданскоправни норми и принципи във връзка с упълномощаването, т.е че има правомощие да делегира правата си тогава, когато прецени, с оглед липса на изрична гражданскоправна забрана по отношение на кръга лица при овластяването, при наличие на принципната недопустимост работодателската правоспособност да бъде делегирана чрез упълномощаване извън случаите, в които законът изрично допуска това. Така даденото тълкуване на правната норма съответствува на разпоредбата на закона – чл.192, ал.1 КТ и не се налага да се даде ново такова за преодоляване на неправилна практика на ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК на решение от 26.01.2011г. по гр.д.№ 696/2010г. на ОС Хасково, по жалба на А. М..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: