6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1205
гр.София, 26.09.2011г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи септември две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N326 описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 08.11.2010г. по гр.д.№434/2010г. на ОС Стара Загора, с което са уважени частично искове с правно основание чл.200 КТ.
Жалбоподателят М. М. Д., действуваща като законен представител на малолетния Г. Д. Д. поддържа, че със същото, в частта му, с която е отхвърлен предявен иск за заплащане на обезщетение настъпили имуществени вреди от трудова злополука, е даден отговор на материаланоправен въпрос от значение за спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, и е от от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Жалбоподателят – Р. “Т.-С.”- [населено място] поддържа, че със същото, в частта му, с която са уважени предявените искове за заплащане обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, е даден отговор на материаланоправни въпроси от значение за спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Въззивният съд, като е отменил частично решение от 22.06.2010г. по гр.д.№321/2005г. та РС-Раднево, е осъдил Р. “Т.-С.” -с.К. да заплати на М. М. в личното й качество и като законен представител на Г. Д., обезщетение за настъпили вреди от трудова злополука-смъртта на Д. Г.-съпруг и баща, на 22.03.2004г., по 25000 лева обезщетения за претърпени неимуществени вреди, като е отхвърлил иска за сумата 281 992,03 лева обезщетение за имуществени вреди, представляващи разлика между получавано от починалия трудово възнаграждение и пенсията на малолетното дете Г. Д., за времето от 22.03.2004г. до 10.06.2018г. Съдът, въз основа на анализ на доказателствата по делото, е приел, че злополуката е трудова. Взел е придвид разпоредбата на чл. 121 от Инструкция за безопасността на труда при експлоатация, текущо поддържане и ремонт на гумено-лентовите транспортьори в [фирма] и длъжностната характеристика на починалия и е приел, че не са налице предпоставките на 201, ал. 2 КТ, тъй като не е установено, че нарушавайки тези правила, пострадалият е действал с груба небрежност. Позовал се е и на съдебната практика, според която грубата небрежност се изключва, когато се установи, че действието, с което се нарушават правилата на безопасност не е изолирано и че се е предприемало с цел по – бързо отстраняване на препятствието, „спъващо” работния процес /какъвто е и настоящия случай/.
С оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съдът е присъдил обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, приемайки, че съобразно константната практика на съдилищата размерът на обезщетенията се определя от съда по справедливост, като понятието “справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид при определяне размера на обезщетението. Взети са предвид такива обективни обстоятелства като възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение и е приел, че претендираните от ищците размери на обезщетенията от по 25 000лева, за всеки от тях, са справедливи.
По делото е установено, че синът Г. Д. е малолетен и че получава пенсии и компенсации за смъртта на баща си. При тези данни съдът е приел, че лишаването на сина от възможността да бъде издържан от своя баща се компенсира изцяло от получаваната наследствена пенсия. Прието е, че начинът, по който е претендирано обезщетението от въззивника – като разлика между брутно трудово възнаграждение, което би получавал здрав работник на длъжността, която е изпълнявал баща му за периода от 23.03.2004 г. до 10.06.2018 г. и пенсиите и компенсациите, които той получава, е в разрез с целта и характера на обезщетението и със съдебната практика и е отхвърлил така предявения иск като неоснователен.
По жалбата на М. М. Д., действуваща като законен представител на малолетния Г. Д. Д..
За да обоснове допустимост на касационното обжалване жалбоподателката М. М. Д., действуваща като законен представител на малолетния Г. Д. Д., поддържа, че в решението е даден отговор на материалноправен въпрос за предпоставките, при които следва да се приеме, че е налице вреда, съставляваща разлика между брутно трудово възнаграждение, което би получавал здрав работник на длъжността, която е изпълнявал починал родител на непълнолетно дете и пенсиите и компенсациите, които последното получава, който въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, и е от от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.
С оглед данните по делото Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касацонно обжалване на въззивното решение по поставения въпрос за предпоставките, при които следва да се приеме, че е налице вреда, съставляваща разлика между брутно трудово възнаграждение, което би получавал здрав работник на длъжността, която е изпълнявал починал родител на непълнолетно дете и пенсиите и компенсациите, които последното получава след неговата смърт, на основание чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. На поставения в изложението материалноправен въпрос съдът е дал отговор именно в съответствие с трайната и задължителна практика на ВКС, намерила израз и в решение от 01.12.2010г. по гр.д.№326/2009г. ІІІ г.о. на ВКС, решение от 31.12.2010г. по гр.д.№143/2010г. ІІІ г.о. на ВКС и в решение от 14.07.2010г. по гр.д.№1009/2009г.-ІІІг.о. на ВКС. В същата е прието, че може да се анггажира имуществената отговорност на работодателя за обезщетяване на пропуснати ползи от разлика над получаваната пенсия до придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68 от КСО – чл.200, ал.3 от КТ, но само от пострадалото лице, а не от неговите наследници при настъпила смърт. Съгласно дадените разяснения в т.6 от ППВС №4 от 30.10.1975г. по гр.д.№5/1975г., които намират приложение и при действието на КТ, крайният срок, в който може да се претендира разлика между заплащаното преди непозволеното увреждане трудово възнаграждение и отпуснатата след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за осигурителен стаж възраст и това е така, тъй като именно поради увреждането от професионалното му заболяване или трудовата злополука работникът е лишен от възможността да работи до навършване на посочената възраст и търпи имуществени вреди от лишаването му от тази възможност. Тези съображения не намират приложение, когато е починал родител на непълнолетно дете и то претендира като имуществена вреда разликата между получавано от родителя му трудово възнаграждение и пенсиите и компенсациите, които последното получава, тъй като тази вреда не е пряк резултат от трудовата злополука. Вредата по смисъла на посочената разпоредба трябва да се търси като разлика между трудовото възнаграждение, което работникът или служителят би получил ако беше здрав и работеше и полученото обезщетение и/ или пенсията по общественото осигуряване, тъй като само между тези величини има причинно-следствена връзка. В този смисъл е и даденото разрешение от въззивния съд в обжалваното решение, който е приел, че не е налице имуществена вреда за наследник на лице, починало от трудова злополука, съставляваща разлика между брутно трудово възнаграждение, което би получавал починал родител на непълнолетно дете и пенсиите и компенсациите, които последното получава след трудовата злополука.
По жалбата на Р. “Т.-С.”- [населено място].
За да обоснове допустимост на касационното обжалване дружеството жалбоподател поддържа, че в решението е даден отговор на материалноправен въпрос за предпоставките, при които следва да се приеме, че е налице груба небрежност и за критериите, по които следва да се определи “справедливо обезщетение” за неимуществени вреди от трудова злополука, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Представя решение от 12.12.2007г. по гр.д.№401/2007г. на Софийски АС, в което е дадена характеристика на понятието «грубата небрежност» по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, решение от 05.07.2004г. по гр.д.№100/2004г. на Великотърновски АС за предпоставките на отговорността по чл.200 КТ, решение от 04.06.1999г. по гр.д.№719/1998г. на ОС Бургас, в което е прието наличие на груба небрежност, решение от 09.04.2002г. по гр.д.№5/2002г. на АС Бургас за грубата небражност, решение от 14.04.2006г. по гр.д.081/2006г. на ОС Ямбол в същия смисъл.
С оглед данните по делото Върховният касационен съд намира, че не следва да се допусне касацонно обжалване на въззивното решение по така поставените от работодателя въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 – 3 ГПК.
П въпросът за точното тълкуване на понятието «груба небрежност» по смисъла на КТ съдът е дал отговор в съответствие със задължителната практика на ВКС изразена в решение от 18.12.2009г. по гр.д.№4001/2008г.-ІV-то г.о. на ВКС и решение по гр.д.№1923/2009г. ІV г.о. на ВКС, в коите се приема, че съгласно чл. 201 ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, като за да се определи наличието на последаната следва да се има предвид текстът на чл. 11 ал. 3 НК. Според тази разпоредба, непредпазливостта бива съзнавана и несъзнавана. Грубата небрежност по чл.201, ал.2 КТ съответства на самонадеяността (съзнаваната небрежност), като форма на непредпазливата вина по терминологията на наказателното право. Грубата небрежност е съзнавана непредпазливост. Небрежността ще е груба когато работникът е съзнавал, предвиждал, настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати, каквато преценка е извършил и въззивния съд в обжалваното решение, за да приеме, че не е налице хипотезата на чл.201, ал.2 ГПК в конкретния случай, като е съобразил практиката на ВКС.
Не е налице основание за допускане касационно обжалване и по въпроса за критериите за “справедливо обезщетение”. В решението е даден отговор в съответствие със задължителната практика, изразена в постановените по реда на чл.290 ГПК по гр.д.№1650/2009г. ІІІ г.о. на ВКС, по гр.д.№1716/2009г. ІІІ г.о на ВКС и решение по гр.д.№697/2010г. ІІІ г.о. на ВКС, в които се приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, което понятие съгласно т. ІІ от ППВС № 4 от 23.12.1968 год. не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането , начинът на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатяване, загрозяване и пр. От това обаче не следва, че като съобразяват едни и същи, изведени по тълкувателен път критерии за справедливост при обосновката на обезщетението по размер, при съблюдаване на разясненията по ППВС №4/25.05.1961г. и ППВС№4/23.12.1968г. съдилищата дават противоречиви разрешения. Размерът на обезщетението в конкретна сума не е признак за противоречие между решенията на съдилищата по различни дела, когато съобразно конкретните случаи, при изследване на релевантните за това обстоятелства, са взети предвид съответните факти, свързани със загубата на близък човек. Щом не се касае нито за принципно противоречиво прилагане на един и същи институт или правна норма, нито за отклонение на въззивния съд от критериите по приложението на чл.52 ЗЗД, принципно указани в в цитираните постановления, не може да се приеме поддържаната теза за необходимост от допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК.
Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това какъв следва да бъде размера на обезщетението, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
не допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1- 3 ГПК на решение от 08.11.2010г. по гр.д.№434/2010г. на ОС Стара Загора, по жалби на М. М. Д., действуваща като законен представител на малолетния Г. Д. Д. и Р. “Т.-С.”- [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: