4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 434
гр.София, 16.05.2019г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети май, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N957 описа за 2019год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 22.11.2018г. по гр.д.№289/2018г. на ОС Кюстендил, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.152, вр 26 ЗЗД.
Жалбоподателят Б. Г. А., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационно обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от Б. А. срещу Р. К. иск за прогласяване нищожността на договор, оформен в нотариален акт /№/, том I, рег. /№/, н.д./ / от 2009 г., на нотариус С. С., с район на действие Дупнишки районен съд, като привидна сделка, прикриваща съглашение между Б. А. и Р. К. за обезпечаване изпълнението на договор за заем за сумата от 8000 лева.
Прието е за установено от приетия по делото нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот /№/, том I, рег./ /, н.д. /№/ от 2009 г., че на 04.02.2009 г. Б. А. е продала на Р. К. собствения си недвижим имот – поземлен имот в [населено място], за сумата от 8000 лв., за която сума в нотариалния акт е отразено, че е получена от продавача в брой, в деня на сключване на сделката.
Установено е също така, че към момента на изповядване на сделката, върху продаваемия недвижим имот е била учредена вещна тежест- законна ипотека в полза на „Алианц Банк”АД , а видно от представеното и прието като доказателство Постановление, издадено от ЧСИ М. Д., ИД /№/, образувано от взискателя „Алианц Банк“ АД срешу длъжникът Б. А. е прекратеното поради изплащане на дължимите суми и разноски, но след атакуваната продажба.
Съдът е счел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 152 и чл. 209 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба от 04.02.2009 г., обективиран в нотариален акт /№/, том I, рег./ /, н.д. /№/от 2009 г., тъй като със същият е уговорен предварително начин за удоволетворяване на кредитора по договор за заем, различен от този, който е предвиден в закона.
Съдът е приел за установено, че между страните е бил сключен на 04.02.2009 г. договор за покупко-продажба, по силата на който ищцата- жалбоподател, е продала на ответника собствения си недвижим имот, но не се установява при условие на пълно и главно доказване съществуването помежду им на заемно правоотношение преди тази дата.
Съдът е анализирал събраните по делото гласни доказателства и е приел, че от тях не може да се направи извод за съществуването на заемно правоотношение между страните, а само че ищцата е имала нужда от средства и че е била във финансово затруднение, поради което и споделила, че е взела заем от приятели.
Като допълнитено съображение съдът е посочил, че дори да се приеме, че е налице заемно правоотошение, по силата на което ответникът е предоствил в заем на ищцата сумата от 8000 лева, то не се доказват твърденията на ищцата относно наличието на съглашение по см. на чл. 152 ЗЗД – сключен предварително договора за заем, с който да е уговорен предварително /преди възникване на вземането/ начин на удовлетворяване на кредитора, различен от предвидения в закона- т.е. че с покупко-продажбата от 04.02.2009 г. се е целяло непозволено от закона обезпечаване на задължение по договора за заем.
Установено е от прието Постановление № 1295/26.06.2017 г., издадено от Районна прокуратура – [населено място], по образувана прокурорска преписка с вх. № 1295/2017 г., че от страна на ответника е подадена жалба до Районна прокуратура – [населено място], с твърдение, че не може да влезе във владение на собствената си къща, находяща се в [населено място], тъй като бившите собственици не го допускат до имота и го заплашват със саморазправа, като в хода на проверката, органите на прокуратурата са установили, че е била налице устна договорка между жалбоподателя и ответницата, последната да остане във владение на имота след продажбата. Констатирано е, че в обясненията си пред органите на досъдебното производство жалбоподателката е заявила, че на 04.02.2009 г., постигнали договорка с ответница да й услужи с 10 000 лева, а тя му прехвърлила къщата си като гаранция, че ще върне заетата сума и при тези данни Районна прокуратура- [населено място] отказала да образува досъдебно производство, поради това че не са налице данни за извършено престъпление. Съдът е счел, че и от тези доказателства не може да се установи по безспорен начин съществуването на заемно правоотношение между страните преди или към момента на извършване на атакуваната продажба.
Прието е, че продажбата на жилището на цена по-ниска от пазарната също не сочи на основателност на иска по чл.152 , вр.чл.26 ЗЗД, тъй като купувачът го е придобил обременен с вещна тежест.
По тези съображения въззивният съд е отхвърлил предявения иск като неоснователен.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез прецесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: от кого се определя правната квалификация на иск и какви са задълженията на въззивния съд при посочена от страните правна квалификация, както и кога е налице начало на писмено доказателствоа за установяване на симулация и за допустимост на доказателствени средства за установяване нищожност на сделка, сключена в противоречие със забраната на чл.152 ЗЗД.Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовава се на ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС за задълженията на въззивния съд и решение от 16.02.2016г. по гр.д.№1160/2015г. по приложението на чл.152 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси. По същите има формирана практика, която е съобразена от въззивния съд. В решение № 196/15.10.2013 г. по гр.д. № 1348/2012 г. на III г.о. на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г. ОСГТК на ВКС, а още и в решение № 388/02.12.2013 г., по гр.д. № 1030/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 477/23.01.2013 г. по гр.д. № 1648/2011 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на IV г.о. на ВКС, е изяснено, че съдът се ръководи не от дадената от страните квалификацията на искането, с което е сезиран; важно е съдържанието му. Ищецът е този, които очертава предмета на спора чрез страни, основание (правопораждащи юридически факти) и петитум, но правилната материалноправна норма, относима към заявеното субективно право съдът е длъжен сам да определи. Посочва се, че трябва да се прави разлика между нередовна искова молба, съдържаща вътрешно противоречие и неточно определена от ищеца материалноправна квалификация на иска. Приема се, че при неточно дадена от страните правна квалификация, съдът също служебно прилага относимата материалната правна норма към въведените в предмета на делото факти и обстоятелства и отправеното искане за защита, като въззивният съд, който е съд по съществото на спора, също и без оплакване, е длъжен да даде вярната правна квалификация на спорните правоотношения (в пределите на жалбата) във въззивното решение и, когато установи, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, ако е необходимо служебно да даде и указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответните доказателства. Както е изяснено в решение № 461/16.01.2012 г. по гр.д. № 1206/2010 г. на IV г.о. на ВКС, при фидуциарната сделка, с която се прехвърля собственост, за да се създаде обезпечение на кредитора, страните не желаят прехвърлянето, а преследват друга юридическа цел – заобикаляне на забраната за предварително уговаряне на начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона. Този порок води до нищожност на сделката поради противоречие със забраната по чл. 152 ЗЗД, като за установяване на заобикалянето на закона са допустими всички доказателствени средства, предвид което ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за симулативните сделки не намира приложение. Именно съобразявайки тази практика съдът е обсъдили събраните по делото гласни доказателства като е приел и въз основа на тях че предявеният иск е неоснователен.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.11.2018г. по гр.д.№289/2018г. на ОС Кюстендил.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: