Р Е Ш Е Н И Е
№ 16
София, 31.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и втори януари, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
при участието на секретаря Ванюша Стоилова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1779 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.290 ГПК.
Образувано по касационна жалба на М. Н. Л. чрез адвокат Б. Д. от АК-П. срещу решение № 45 от 09.02.2018 г. по в.гр.д. № 806/2017 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което се отменя решение № 825/04.10.2017 г. по гр.д. № 4665/2016 г. на Районен съд Пазарджик и се отхвърля предявения иск на М. Н. Л. против А. Г. В., на основание чл.240, ал.1 ЗЗД, за сумата от 12 500 лева по договор за заем от 17.05.2012 г., със законната лихва от подаване на исковата молба – 23.12.2016 г., до изплащане на сумата.
Обжалването е допуснато по въпроса за приложението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК и недопускането на свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева.
Отговор на поставения процесуалноправен въпрос е даден в решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., с което се приема, че ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК (чл.133, б.“в” ГПК отм.), изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните.
С оглед дадения отговор на процесуалноправния въпрос, доводите на касатора за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при преценката му за допустимостта на свидетелските показания по отношение начина на предаване на сумата в заем и възлагането в доказателствена тежест на заемодателя да установи само с писмени доказателства съществуването на заемно правоотношение между страните, са частично основателни, тъй като при предявен иск по чл.240, ал.1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал в заем пари или други заместими вещи е на страната, която претендира връщането им, а при оспорване от насрещната страна, тя следва да установи фактите, на които основава своите искания или възражения (чл.154, ал.1 ГПК). В случая, въззивната инстанция правилно приема, че свидетелски показания са недопустими за доказване на съществен елемент от фактическия състав на сключен договор за заем, тъй като с предаването на парична сума в заем се доказва самия договор, но неправилно съдът е игнорирал изцяло свидетелските показания, във връзка с доводите на ищеца за пропуск и неточност при записванията в клаузите на договора. Ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК не може да се тълкува разширително, но няма забрана съдът да издири общата воля на страните, тълкувайки отделните уговорки в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността (чл.20 ЗЗД). В този смисъл, съдът е длъжен да обсъди поотделно и в съвкупност по свое вътрешно убеждение всички събрани доказателства, които са относими за установяване на релевантните факти, доколкото законодателят не поставя ограничение за събирането им с гласни доказателства.
За да съществува заемно правоотношение, освен съглашение между страните, е необходимо да се извърши и реално предаване на парите, като съществен елемент от фактическия състав на сделката. При спор относно дължимостта на сумата на основание чл.240, ал.1 ЗЗД, доказателствената тежест да установи този релевантен за спора факт /предаване на паричната сума/ е на страната, която сочи като основание за връщането й съществуващ договор за заем. От данните по делото, в случая, се установява, че има подписан писмен договор за заем на 12 500 лева с изричната уговорка, че сумата ще бъде преведена по банков път „след подписване на настоящия договор”. Ищецът не доказва реално предаване на сумата, а излага доводи за други обстоятелства във връзка с подписване на договора – пропуск /„липса”/ на паричната единица, която е била уговорена и „неточност” по отношение на записаното в документа, че сумата ще бъде преведена по банков път след подписване на договора. Няма процесуална пречка съдът да тълкува волята на страните по договора във връзка с констатираната липса на паричната единица, за което са допустими всички доказателствени средства. Предаването на парите в подписания писмен договор, от друга страна, е обстоятелство от значение за съществуването на самия договор, в който случай важи ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Свидетелските показания са допустими за обстоятелствата, при които е сключен договора, но разпитаните по делото свидетели не установяват да е било постигнато друго съглашение, различно от записаното в нотариално заверения писмен договор. Следователно, при липсата на доказателства за банков превод или друг писмен документ за получаване на парите в брой не може да се приеме, че договорът /с изрична уговорка, че сумата ще бъде преведена по банков път/ удостоверява получаване на паричната сума и наличието на заемно правоотношение, тъй като свидетелски показания не се допускат за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, както е приел и въззивният съд в своето решение.
Предвид изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че съдът правилно е разпределил доказателствената тежест и обосновано е достигнал до крайния извод, че липсва заемно правоотношение между страните, поради което предявения иск за връщане на сумата от 12 500 лева по договор за заем от 17.05.2012 г., със законната лихва от 23.12.2016 г. е неоснователен.
От ответника А. Г. В. чрез адвокат П. Х. от АК-П. са поискани разноски, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 10.04.2018 г. .
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 45/09.02.2018 г. по гр.д. № 806/2017 г. на Окръжен съд Пазарджик.
ОСЪЖДА М. Н. Л. от [населено място], ЕГН [ЕГН], да заплати на А. Г. В. от [населено място], ЕГН [ЕГН], чрез адвокат П. Х. от АК-П., разноски по делото в размер на 1200 (хиляда и двеста) лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: