О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 900
София, 13.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети декември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3652 по описа за 2017 г. на Трето ГО, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК, вр.§74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. М. Б. от [населено място], [община], чрез адвокат А. М. от АК София срещу решение № 125 от 30.06.2017 г. по гр.д. № 525/2016 г. на Апелативен съд В. Т., с което се потвърждава решение № 243 от 20.10.2016 г. по гр.д. № 285/2016 г. на Окръжен съд Ловеч в частта, в която е отхвърлен предявения иск на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 2000 лева до пълния предявен размер от 60 000 лева, ведно със законната лихва от 21.12.2015 г. до изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК. В жалбата се твърди също, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по правните въпроси: „досежно справедливото обезщетяване по смисъла на чл.52 ЗЗД” и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като е било повдигнато обвинения за извършено престъпление от общ характер, по което е постановена оправдателна присъда. Съдът е приел също, че ищецът задочно е бил привлечен като обвиняем с постановление от 23.05.2008 г. за престъпление по чл.195, ал.1, т.1, т.2 и т.7, вр. чл.26 и чл.28 НК, което е приключило с осъдителна присъда от 18.12.2008 г. по НОХД 381/2008 г. на Районен съд Троян и е наложено наказание лишаване от свобода 1 година и 6 месеца, като е приведена в изпълнение и присъдата по НОХД 334/2006 г. на Районен съд Севлиево, в сила от 11.12.2008 г., с която е било отложено изпълнение на наказанието 5 месеца лишаване от свобода. На 30.05.2012 г. е издадена европейска заповед за арест, въз основа на която ищецът е задържан в Гърция на 17.02.2013 г., предаден е на българските власти, но след решение на ВКС по НОХД № 773/2013 г. е освободен на 21.05.2013 г., а с решение от 21.12.2015 г. по ВНОХД № 313/2015 г., Б. М. Б. окончателно е оправдан по това обвинение. При тези релевантни за спора обстоятелства и с оглед периода на наказателното преследване, за който ищецът претендира обезщетение – от 17.02.2013 г. до влизането в сила на оправдателната присъда – 21.12.2015 г., съобразявайки тежестта на обвинението и степента на въздействие върху физическото му и емоционално състояние, както и съдебното минало на ищеца, оправдан по това обвинение, но признат за виновен с влезли в сила присъди по четири други наказателни общ характер дела, съдът е приел, че справедливото обезщетение за причинените вреди е в размер на 2000 лева.
При проверка на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав Върховния касационен съд намира, че поставените правни въпроси, независимо че обуславят изхода на делото, не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради следните съображения: В обжалваното решение, въззивният съд е установил всички релевантни за изхода на делото фактически обстоятелства и въз основа на тях е формирал извод за наличие на причинно-следствена връзка между повдигането и поддържането на обвинение, принудителното задържане и настъпилите неимуществени вреди, в съответствие с дадените разяснения в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т.19, в което се приема, че при разглеждане на делото във въззивната инстанция, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението и като е възприел изводите на първата инстанция за ниската степен на въздействие на предприетите действия по задържането на ищеца, който неколкократно е бил осъждан за престъпления от общ характер, е приел, че справедливото обезщетение на пострадалия е в размер на 2000 лева, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. Крайните изводи на въззивната инстанция, че негативните изживявания от принудителното задържане на ищеца не се отличават с висок интензитет, тъй обвинението е било задочно и реално са претърпени вреди само 2 години, през което време е и задържането му около 3 месеца, са в съответствие с т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Дадените разяснения са актуални и представляват задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, които са съобразени от въззивния съд. Като приема, че от представените доказателства не може да се установи причинно-следствена връзка с част от вредите, изразяващи се във влошаване на здравословното му състояние, съдът е определил размера на обезщетение в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, в което се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената процесуална принуда – колко и какви процесуални действия са извършени с участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и т.н. (решение № 365/18.11.2015 г. по гр.д. № 5376/2014 г. на ВКС, ІV г.о.).
Не може да се приеме, че поставените въпроси за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за обезщетяването на неимуществените вреди са разрешени в противоречие с цитираните, но непредставени съдебни решения на ВКС, когато в тях е определено обезщетение за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства. В случая, въззивният съд е извършил преценка за причинно-следствената връзка между действията на прокуратурата и настъпилия вредоносен резултат, с оглед на особеностите на конкретния случай, отчитайки всички обстоятелства от значение за определяне на дължимото обезщетение – видът и тежестта на обвинението, съдебното минало и негативните проявления в здравословното състояние на ищеца. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение на съда, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. В тази връзка, съдът е уважил претенцията за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 2 000 лева. Решението на въззивната инстанция е в съответствие с трайно установената практика по тълкуването и прилагането на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с оглед на което не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 125 от 30.06.2017 г. по гр.д. № 525/2016 г. на Апелативен съд В. Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2