1
8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252
гр.София, 20.03.2018г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети март, две хиляди и осемнадесети година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N4467 описа на ВКС за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 31.07.2017г. по гр.д.№1630/2017г.на ГС София в частта му, с която е уважен иск с правно основание чл.221 КТ.
Жалбоподателят – „Г. М + Р” Е., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението в обжалваната му част съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване.
Ответникът- Б. А. Х. в писмено 9становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд , като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил „Г. М + Р” Е. да заплати на Б. Х. на основание чл. 221, ал. 1 КТ сумата от 16 099, 08 лева, представляваща обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва от 05.02.2014г. до окончателното изплащане.
Със същото решението е отхвърлен предявеният от „Г. М + Р” Е. против Б. Х. насрещен иск с правно основание чл. 220, ал. 1 КТ за сумата от 2541, 96 лева – обезщетение за неспазено от последния предизвестие за прекратяване на трудов договор № 32/01.04.2013г., ведно със законната лихва от 07.04.2014г. до окончателното изплащане, както и предявеният от дружеството иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на сумата от 664,22 лева, получено без основание трудово възнаграждение за м. 04.2013г., ведно със законната лихва от 07.04.2014г. до окончателното изплащане и е осъдено „Г. М + Р” Е. да заплати на Б. Х. на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата от 2656, 88 лева /неизплатено нетно трудово възнаграждение за периода 01.05.2013г. до 30.08.2013г./, ведно със законната лихва от 05.02.2014г. до окончателното изплащане, като искът в останалата част, до пълния предявен размер от 3321, 10 лева и за периода 01.04.2013г. до 01.05.2013г., е отхвърлен като неоснователен. В тези му части като необжалвано решението е влязло в сила.
Установено е по делото, че между страните въз основа на трудов договор № 32 от 01.04.2013г. е възникнало трудово правоотношение, по силата на което Б. Х. е приел да изпълнява при ответника длъжността „експерт информатика“, като съгласно чл. 2 от договора работникът изпълнява функциите си на експерт съгласно Д. № BG 161PO003-1.1.76-C. по процедура BG 161PO003-1.1.06 „Подкрепа за научноизследователската дейност и развойна дейност на българските предприятия“ за срока на действие на Д. съгласно връчената длъжностна характеристика (24 месеца). Установено е също така, че в чл. 3 от трудовия договор страните са уговорили място на работа на служителя да е в офиса на дружеството и на открито. От представената длъжностна характеристика е констатирано, че в графата „Условия на труд и работна среда“ е описано, че ищецът следва да извършва трудова дейност при специфични условия на труд: работа с клиенти; работа с видеодисплей; работа на открито; работа със специализирано математическо осигуряване извън работното място; посещение на библиотеки и информационни центрове.
Констатирано е също така от т.1.2 от раздел “Основна функция на длъжността“ се установява, че служителят е длъжен да отчита писмено, подробно и ежемесечно извършената от него работа по проекта, служителят предава своите отчети на ръководителя на научния програмен колектив и работи под прякото ръководство на Главния експерт Г., като ръководител на научния проект е бил А. С., изслушан като свидетел по делото.
Съдът е установил от приетите отчети – отчет за първия етап от изпълнението на проект „Научно изследователска дейност с цел разработка на иновативни маркери и програмни продукти при ортотрансформация на самолетни сателитни изображения“, подаден от А. С. към Министерство на икономиката, енергетиката и туризма, както и от отчет от Б. Х., подаден до А. С., че ищецът – ответник по касационна жалба, е извършвал възложената му работа през периода от 01.04. до 30.08.2013г. , като е предал работата си на научния ръководител, поради което работодателят му дължи възнаграждение за процесния период.
Относно довода на дружеството, че трудовия договор не е срочен, а трябва да се смята сключен за неопределено време, въззивният съд е приел същият за неоснователен, поради факта, че в самия договор работодателят е посочил, че същият се сключва за срок от 24 месеца, който срок отговаря на срока на действие на Д. /№/C. по процедура / „Подкрепа за научноизследователската дейност и развойна дейност на българските предприятия“, тоест същият е предвиден до свършването на определена работа, а именно приключване на работата по проекта. Съдът е изложил съображения за това, че твърденията на ответника, че тъй като в дружеството длъжността, заемана от ищеца, е съществувала преди назначаването му и съществува и след прекратяването на правоотношението му с него, не могат да обусловят нарушение на разпоредбите на чл. 68 КТ, доколкото релевантни за преценката на характера на договора са извършваните от ищеца трудови дейности, тоест предметът на трудовия договор. Прието е, че в конкретния случай волята на страните е ясно изразена- ответникът е възложил на ищеца изработването на определена работа за определен период от време- до приключването на действието на договора.
Съдът е изложил съображения за това, че съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ работникът или служителят може да прекрати трудовия договор писмено, без предизвестие, когато работодателят забави изплащането на трудовото възнаграждение или на обезщетение по този кодекс или по общественото осигуряване. Прието е, че от представената нотариална покана /л. 11 от делото/ се установява, че Б. Х. е отправил предизвестие до дружеството, в което изрично е посочил, че поради неплащане на месечно трудово възнаграждение от началото на трудовия договор до датата на нотариалната покана, прекратява трудовия си договор. Констатирано е, че от разписка № 25 се установява, че управителят на ответното дружество е получил нотариалната покана на 02.09.2013г., обстоятелство, което се признава в отговора на исковата молба, поради което ищецът е упражнил субективното си право да прекрати трудовото правоотношение и с достигане на изявлението до работодателя правоотношението е прекратено.
Съдът, като е взел предвид разпоредбата на чл. 221, ал. 1 КТ, предвиждаща, че при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл.327, ал.1 КТ работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение, и в размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение, е приел, че действителните вреди съгласно чл. 221, ал. 4, т. 1 КТ се изчисляват върху брутното трудово възнаграждение на работника или служителя, както следва: в случаите по ал. 1- за времето, през което работникът или служителят е останал без работа, но за не повече от остатъка от срока на трудовото правоотношение, т.е. в случая размерът на дължимото обезщетение е 19 х 847, 32 лева, тоест сумата от 16 099, 08 лева
Въззивният съд е счел, че наведеното за първи път във въззивната жалба материалноправно възражение, че договорът по безвъзмездна помощ № B.-1.1.06-0076-C. по процедура за предоставяне на безвъзмездна помощ е прекратен от 03.09.2013г. е преклудиран на основание чл. 133 ГПК с изтичането на срока за отговор на исковата молба.
Прието е, че възражението на дружеството, за това че ищецът не е установил в хода на производството оставането си без работа е неоснователно, доколкото от представената справка от НОИ (л. 156) се установява, че за ищеца няма декларирани трудови правоотношения след прекратяване на правоотношението с ответника за процесния период, като видно от датата на справката същата е изготвена на 08.06.2015г.
Съдът е приел, че претенцията на ищеца е основателна за целия претендират период – от 02.09.2013г. (датата на получаване на нотариалната поканата от управителя на ответното дружество) до 01.04.2015г. (датата на изтичане на срочния трудов договор), като обезщетението се определя на база брутното трудово възнаграждение съгласно чл. 221, ал. 4 КТ, което съгласно уговореното в договора е в размер на 690 лева (основно трудово възнаграждение) + 157, 32 лева (размер на допълнително възнаграждение за продължителна работа), тоест в общ размер на 847, 32 лева, а за целия период е сумата от 16 099, 08 лева.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е със свидетелски показания да се установява, че мястото на работа на служителя е различно от посоченото в трудовия договор, допустимо ли е служителят при определено в трудовия договор място на работа едностранно да променя мястото на престиране на труда, допустимо ли е с тълкуване на длъжностната характеристика да се приеме, че мястото на работа на служителя е различно от посоченото в трудовия договор, твърдения на работодателя, заявени в писмения отговор на исковата молба и във въззивната жалба, за неявяване на служителя на работното му място представляват ли твърдения за неправомерно поведение от страна на ищеца, посещенията на служителя в офиса на ответното дружество само 2-3 пъти представляват ли доказателство, че същият е търсил трудовото си възнаграждение и то му е било отказано не по негова вина, оспорена справка от НОИ доказва ли оставането без работа на служителя когато претендира обезщетение по чл.221 КТ, липсата на оспорване на факта, че служителят е останал без работа освобождава ли ищеца от задължението да докаже този факт, допустимо ли е съдът да се произнесе по изпълнение на трудовите функции от служител без да е представен по делото Д.№B.-1.1.06-0076-С. и следва ли съдът да уважи иск по чл.221 КТ, след като служителят не е доказал срока на действие на договора си по европейски проект. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК/ред. Дв.в.47/2009г/ за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 13.10.2010г. по гр.д.№1113/2009г.,ІІ т.о. на ВКС в което е прието, че за установяване на договори, сключеви в писмена форма е недопустимо с гласни доказателства да се установява тяхното изменяване, решение от 14.01.2016г. по гр.д.№36/2016г.,ІV г.о. ВКС в което е прието, че работникът и служителя не може едностранно да променя мястото на престиране на труда, Тълкувателно решение от 15.07.2014г. по ТД№6/2013г. ОСГК,за задължението на работника да докаже , че е остана без работа след уволнението, решение от 16.04.2014г. по т.д.№1893/2013г.,ІІ т.о. на ВКС за това, че неподаването на отговора не преви иска основателен и решение от 06.07.2010г. по т.д.№898/2009г.,І т.о. на ВКС, в което е посочено, че неподаването на отговор не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото от него основание. С обжалваното решение съдът действително се е произнесъл по правни въпроси от значение за делото, но е съобразил установената практика по приложението на същите. Приложената към жалбата съдебна практика по този въпрос не е в противоречие с процесуалните действия на въззивния съд. Въззивният съд е обсъдил подробно и задълбочено всички събрани по делото доказателства, които имат отношение към правно релевантните факти и обстоятелството, че изводите на съда при преценка на фактите не съвпадат с преценката на жалбоподателите, не е основание да се приеме, че съдът не е изпълнил задължени да основе решението си на закона и е налице основание за допускане на касационното обжалване визирано в разпоредбата на чл.280, ал.1 т.1 ГПК. В константата практика на ВКС се приема, че съгласно разпоредбата на чл.221, ал.1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие в случаите по чл. 327, ал. 1, т. 2, 3 и 3а КТ работодателят му дължи обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието – при безсрочно трудово правоотношение и в размер на действителните вреди – при срочно трудово правоотношение, но няма пречка обаче страните по трудовия договор да уговорят размер на посоченото обезщетение, по-голям от този, който законът предвижда и в такъв случай при прекратяване на трудовото правоотношение на визираните по-горе основания обезщетението, което ще дължи работодателят, ще е това което е договорено/ в този смисъл е даденото разрешение в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 04.03.2014г. по гр.д.№2833/2013г., ІV г.о. на ВКС/. В практиката се приема, че писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл.327, ал.1 от КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание. Приема се, че при дължимо от работодателя обезщетение за вреди от незаконно прекратяване на трудовото правоотношение (чл. 225, ал.1 КТ) или в случаите, когато трудовият договор е прекратен от работника на основание чл. 237, ал.1, т.2, т.3 и т. 3а КТ (чл. 221, ал.1 КТ), фактът на оставане на работника без работа може да бъде установен с всички доказателствени средства, в т.ч. трудова книжка на работника или удостоверение от съответното бюро по труда за регистрацията му като безработен – в същия смисъл и решение № 517 от 08.07.2010 г. по гр.д. № 335/2009 г. ІV г.о. ВКС и решение № 132 от 11.03.2011 г. по гр.д. № 1513/2009 г. ІV г.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Документът, удостоверяващ безработица на лицето, установява факта на оставане без работа до опровергаването му, което е в тежест на работодателя, ако той твърди, че в същия период лицето е реализирало доходи от труд.
За да се избегне неправилното тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.133 ГПК, с решение № 67 от 06.07.2010 г. по т. д. № 898/2009 г. състав на ВКС, І т. о, се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, като е приел, че параметрите на спора се считат очертани едва след доклада по чл.146 ГПК; неподаването на писмен отговор в срока по чл.131 ГПК не преклудира правото на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства; липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 ГПК. Именно в съответствие с тази практика съдът е обсъдил всички възражения на жалбоподателя-ответник по иска, относими към основателността на претенцията по чл.221 КТ.
Що се касае до въпросите допустимо ли е със свидетелски показания да се установява, че мястото на работа на служителя е различно от посоченото в трудовия договор, допустимо ли е служителят при определено в трудовия договор място на работа едностранно да променя мястото на престиране на труда и допустимо ли е с тълкуване на длъжностната характеристика да се приеме, че мястото на работа на служителя е различно от посоченото в трудовия договор, настоящият състав намира, че същите не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата вола на съда за основателност на предявения иск с правно основание чл.221 КТ. Съдът не е счел, че липсва изменение на договореното място на работа едностранно от служителя, а е приел , че същият е престирал труда си съобразно постигнатото в договора, по взаимно съгласие на страните, място на работа. В практиката се приема, че предмет на изменение по взаимно съгласие може да бъде всяка договорна клауза на трудовия договор, включително и тази за мястото на работа, но в случая съдът не се е бил сезиран и не се е произнасял по иск за незаконно изменение на мястото на работа.
Жалбоподателят се позовава и на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което основание за допустимост на касационното обжалване не е налице, тъй като установената практика не е неправилна и не се налага да бъде актуализирана или променена.
На основание чл.78, ал.3 жалбоподателят следва да заплати на ответника направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1000 лева-заплатено адвокатско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 31.07.2017г. по гр.д.№1630/2017г.на ГС София в частта му, с която е уважен иск с правно основание чл.221 КТ.
ОСЪЖДА „Г. М + Р” Е. да заплати на Б. А. Х. сумата 1000 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: