Р Е Ш Е Н И Е
№ 164
София, 18.06. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на четвърти юни, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
при участие на секретаря Ванюша Стоилова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4093 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.290 ГПК.
Образувано по касационна жалба на ЕТ „БОБИ-3-БОБИ БОЯНОВ”, представлявано от Б. Б. П. чрез адвокат З. Н. от Адвокатска колегия – София срещу решение № 3476/31.05.2018 г. по в.гр.д. № 16869/2017 г. на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение от 22.08.2017 г. по гр.д. № 14345/2013 г. на Районен съд София и са уважени исковете на В. Б. А. против ЕТ „БОБИ-3-БОБИ БОЯНОВ”, представлявано от Б. Б. П., на основание чл.128, т.2 и чл.245, ал.2 КТ, за сумата 5436,25 лева, представляваща неизплатено трудово възнаграждение за времето от 02.04.2010 г. до 31.12.2012 г., ведно със законната лихва от 02.04.2013 г. до изплащане на сумата и 1051,89 лева лихви до подаване на исковата молба.
Обжалването е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по два въпроса: Ако страната е направила правопогасяващо възражение като е посочила фактическите обстоятелства, на които основава твърденията си, но не е дала правна квалификация на възражението, следва ли да се счита, че е преклудирано впоследствие това право, както и в кои случаи задължението за изплащане на трудовото възнаграждение следва да се приеме, че е погасено чрез плащане на трето лице.
Отговор на поставените правни въпроси, обусловили допускането на касационно обжалване, се дава с решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на I г.о. и решение № 89/29.03.2013 г. по гр.д. № 558/2012 г. на IV г.о., в които се приема, че страната не е длъжна да даде правна квалификация на предявения иск или на направеното възражение, а да посочи само фактическите обстоятелства, на които основава твърдението си. Определянето на правната квалификация е дейност на съда по издирването и приложението на закона и следва да се направи още в доклада по чл.146 ГПК. В този смисъл, направеното правопогасяващо възражение не се преклудира, ако в срока за отговор на исковата молба страната е посочила фактическите обстоятелства, на които основава твърденията си. С второто решение № 89/29.03.2013 г. на Върховния касационен съд се приема, че съгласно чл.270, ал.3 КТ изпълнението на произтичащото от писмен трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Законодателят може да ограничи възможността за доказване на определени обстоятелства със свидетели. Такова ограничение може да бъде уредено по два равностойни начина – чрез забраната съответните обстоятелства да бъдат доказвани чрез разпит на свидетели или чрез уреждането на писмена форма за доказване. Ограничението на свидетелските показания обаче никога не е абсолютно, те стават допустими, ако документът е съставен, но той е изгубен или унищожен не по вина на страната, която има тежестта да докаже тези обстоятелства. В този случай със свидетели се доказва съществуването на документа към определен момент, неговото най-общо или по-точно съдържание, както и обстоятелствата, които са били удостоверени в него.
С оглед дадените отговори, настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд правилно приема, че ищецът е работил през исковия период по трудово правоотношение при ответника, за което му се дължи трудово възнаграждение, както и че писмената форма за доказване на плащането по ведомост или срещу разписка съгласно чл.270, ал.3 ГПК съставлява пълно доказателство за установяване на този факт, но няма пречка доказването да се проведе с други доказателства, включително със свидетелски показания, в хипотезите на чл.164, ал.2 и чл.165, ал.1 ГПК. Съдът правилно също така е установил с помощта на вещо лице, че на ищеца е било начислено трудово възнаграждение в размер на 8640,41 лева, както и че при възникнал пожар на 26.12.2012 г. в офис на работодателя са били унищожени счетоводни документи, в това число ведомости за заплати, но в нарушение на съдопроизводствените правила е ценил свидетелските показания и дали се доказва ищецът да е наредил да се превежда част от начисленото трудово възнаграждение за вноски по кредит към банка, въпреки наличието на писмени документи /вносни бележки от банката/ и заключението на вещо лице, които удостоверяват, че са били превеждани суми от работодателя за задължения на работника.
Тези обстоятелства налагат касиране на въззивното решение и решаване на правния спор по същество. По делото се установява, че през исковия период ищецът е работил по трудово правоотношение, поради което доказателствената тежест да установи, че е заплатил възнаграждение за положения труд е на работодателя. В конкретния случай, ответникът е направил в срок възражение като е посочил фактическите обстоятелства, на които основава твърденията си, че част от трудовото възнаграждение на ищеца е било платено на трето лице. Съгласно чл.270, ал.3 КТ, изплащане на трудовото възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или по писмено искане на посочено от него лице. От данните по делото е видно, че за времето 09.04.2010 г. до 31.12.2012 г., ведомостите за заплати не са налични, тъй като са били унищожени при пожар /удостоверение от 01.03.2013 г. на ГД „ПБЗН”/, поради което са били допустими всички доказателствени средства, за да се удостовери плащане на трудовото възнаграждение на работника. При наличието на писмени доказателства за превеждани суми от работодателя на ищеца, за вноски към банката по кредит и договор за лизинг, съдът не може да уважи предявения иск за неплатено трудово възнаграждение с единствения мотив, че не е доказано искането на работника да се погасяват негови задължения към трето лице. В този смисъл, изводите на въззивния съд, че от свидетелските показания не се установява уговорка за нареждане на суми към банката, поради което липсват доказателства за погасяване на задължението на работодателя за плащане на трудовото възнаграждение, не могат да бъдат споделени. В случая, по делото е била изслушана съдебно-счетоводна експертиза, според която от приложените вносни бележки, издадени от банката се установява, че работодателят е превеждал част от възнаграждението на ищеца като вноски по кредит и по лизинг, с оглед на което възражението за погасяване на дълга чрез плащане на негово задължение към трето лице, следва да се приеме за доказано. Въз основа на същото заключение се установява, че ИА „Главна инспекция по труда” с протоколи от 09.05.2012 г. и 08.03.2013 г. е констатирала, че неизплатената част от дължимото трудово възнаграждение през исковия период е само за месеците декември 2011 г., март 2012 г. и декември 2012 г. и е в размер на общо 559,94 лева. При тези данни, искът по чл.128, т.2 КТ е основателен следва да бъде уважен до този размер със законната лихва от 02.04.2013 г. до изплащане на сумата, а искът по чл.245, ал.2 КТ за законните лихви до подаване на исковата молба, съдът определя по чл.162 ГПК и приема за основателен за сумата от 30 лева.
От страните по делото са поискани разноски, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени по компенсация съразмерно с уважената, респективно с отхвърлената част на исковете.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 3476/31.05.2018 г. по в.гр.д. № 16869/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е уважен предявения иск на В. Б. А. против ЕТ „БОБИ-3-БОБИ БОЯНОВ”, представлявано от Б. Б. П., на основание чл.128, т.2 и чл.245, ал.2 КТ, за разликата над 559,94 лева – неизплатено трудово възнаграждение за периода 02.04.2010 г. до 31.12.2012 г., ведно със законната лихва от 02.04.2013 г. до изплащането и за разликата над 30 лева лихви до подаване на исковата молба, като вместо това:
ОСЪЖДА ЕТ „БОБИ-3-БОБИ БОЯНОВ”, представлявано от Б. Б. П., ЕИК[ЕИК] да заплати на В. Б. А. от [населено място], ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Д. А. от АК-София, неизплатено трудово възнаграждение за периода от 02.04.2010 г. до 31.12.2012 г. в размер на сумата 559,94 (петстотин петдесет и девет лева, деветдесет и четири стотинки) лева, на основание чл.128, т.2 КТ, ведно със законната лихва от 02.04.2013 г. до изплащането на сумата, както и 30 лева лихви до подаване на исковата молба на основание чл.245, ал.2 КТ.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3476 от 31.05.2018 г. по в.гр.д. № 16869/2017 г. на Софийски градски съд в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА В. Б. А., ЕГН [ЕГН], да заплати на БОБИ-3-БОБИ БОЯНОВ”, представлявано от Б. Б. П., ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 618,13 (шестстотин и осемдесет лева, тринадесет стотинки) лева.
ОСЪЖДА БОБИ-3-БОБИ БОЯНОВ”, представлявано от Б. Б. П., ЕИК[ЕИК] да заплати на основание чл.78, ал.6 ГПК държавна такса по сметка на Върховния касационен съд на Република България върху уважената част на исковете в размер на 11,80 (единадесет лева и осемдесет стотинки) лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.