О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1078
София, 17.11. 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1885 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Е. Й. Р., чрез адвокат И. С. от АК Б. срещу въззивно решение № 194 от 20.01.2017 г., постановено по в.гр.д. № 3036/2016 г. на Апелативен съд София, с което се отменя решение № 2541 от 11.05.2016 г. по гр.д. № 302/2014 г. на Окръжен съд Благоевград и се отхвърля частично предявения иск на С.“ Е. срещу [община], за сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение на неимуществени вреди от бездействието на общинската администрация да даде отказ по чл.199, ал.2 ЗУТ.
Касационната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по правни въпроси, които се свеждат до приложението на чл.199, ал.1 и 2 ЗУТ. Изложени са съображения, че по въпросите не е формирана задължителна съдебна практика, поради което те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От [община], чрез ст. юрисконсулт М. З., е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба като считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и претендират разноски пред настоящата инстанция.
Въззивният съд е приел от фактическа страна, че с договор от 12.01.2012 г. за продажба на недвижим имот, частна държавна собственост, министърът на отбраната, след проведен търг е прехвърлил на [фирма] правото на собственост на поземлен имот в [населено място], с идентификатор № 56126.603.7740 срещу цена от 649 346 лева. Купувачът по сделката е сключил с трето лице предварителен договор от 10.04.2012 г. за за покупко-продажба на същия имот срещу продажна цена от 4 209 100 лева, платима на части в срок до 11.04.2014 г. Съдът е установил, че обещателят по предварителния договор се е задължил да представи два месеца преди сключване на окончателния договор документ за допуснато изменение на подробния устройствен план, с който предназначението на имота, предвидено за „Градски парк”, ще бъде променено за „хипермаркет” или да предостави купувача писмен отказ на [община] по чл.199, ал.2 ЗУТ. В уговорения срок не са били изпълнени поетите задължения, поради което купувачът е развалил предварителния договор, а обещателят му е изплатил неустойка от 200 000 лева, която претендира като вреди по настоящото дело.
За да постанови обжалваното решение, въззивната инстанция приема, че с оглед статута на поземления имот, предмет на предварителния договор, следва да бъде осъществена процедура по чл.199 ЗУТ, но обещателят не може да задължи общинската администрация, поради което няма причина връзка между бездействието на служителите на ответника и платената неустойка по предварителния договор. С оглед установените по делото обстоятелства, във връзка с предприемане на процедура за приемане на предложението за изкупуване на имота, според мотивите на въззивния съд, за ищеца е липсвало основание да изиска отказ на общината по чл.199, ал.2 ЗУТ, поради което претенцията му за обезщетение е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като повдигнатите материалноправни въпроси за приложението на чл.199, ал.1 и ал.2 ЗУТ не обуславят изхода на делото и крайните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което са неотносими. В случая, въззивната инстанция е приела, че ответната страна не дължи обезщетение за неимуществени вреди на ищеца, тъй като не се установява бездействие на служителите в общинската администрация, което да е противоправно, т.е. да е причинило претендираните от ищеца вреди за изплащане на уговорена с трето лице неустойка, като пряка и непосредствена последица от нарушението на законовите правила и норми. След като предложението на ответника е било прието с решение по протокол № 11/10.07.2012 г. на общинския съвет и е предоставен мандат на кмета за договаряне на условията за изкупуване на имота, според съда, за ищеца липсвало основание да изисква отказ на общината по чл.199, ал.2 ЗУТ, поради което няма нарушение на закона, а предявеният иск за присъждане на обезщетение по чл.49 ЗЗД е неоснователен.
При тези мотиви на въззивния съд в обжалваното решение, поставените материалноправни въпроси нямат отношение към решаващите изводи на въззивния съд, че действията на общинските служители не са противоправни и липсва елемент от фактическия състав на непозволено увреждане, което е пречка да се ангажира отговорността на общината за поправяне на причинените на дружеството вреди, на основание чл.49 ЗЗД. В този смисъл, в изложението на касатора по чл.284, ал.3 ГПК, не е поставен правен въпрос във връзка с предмета на делото, а съображения, които имат отношение към правилността на фактическите изводи на съда, че няма основание да се иска постановяване на отказ по чл.199, ал.2 ЗУТ при изразено съгласие на ответната страна да изкупи имота. По своето съдържание, въпросите представляват касационни доводи за необоснованост на приетите фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, които могат да бъдат преценявани по съществото на правния спор, но не и в производството за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК.
От ответника по касационната жалба [община] са поискани направените разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, на основание чл.7, ал.2, т.4, вр. чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 772,50 лева.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 194 от 20.01.2017 г. по в.гр.д. № 3036/2016 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Е. Й. Р. да заплати на [община], представлявана от кмета Д. П. Б., разноските пред касационната инстанция в размер на 772,50 (седемстотин седемдесет и два лева, петдесет стотинки) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.