1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1072
гр.София, 16.11.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 2118 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 23.11.2016г. по гр.д.№2899/2015г. на АС София, с което е отхвърлен иск за вреди от непозволено увреждане, предявен на основание чл.49, вр. чл.45 ЗЗД.
Жалбоподателят – Н. К. Д., чрез процесуалния си предстатвител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, коите са разрешение в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответникът -У. „А.” Е., в писмено становище, чрез процесуалния си прадставител, поддържа че не следва да се допуска касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., , приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлилн предявения от Н. К. срещу У. [фирма] иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, настъпило вследствие на извършени през 2008г. и 2009г. оперативни интервенции, ведно със законната лихва от 18.11.2011г. до окончателното плащане.
Съдът е приел за установено, че в резултат на травма в ранна детска възраст /два пъти ухапана от куче/ ищцата имала деформация (гърбица) на носа си, създаваща й естетичен дисконфорт, поради което по нейна инициатива, пожелала да й бъде извършена естетична интервенция за премахване на споменатия дефект, като за целта след консултации на 19.11.2008г. и повторно на 29.04.2009г. постъпила в К. по п.в. и е.х.при У. [фирма] , за да й бъде извършена оперативна интервенция за естетична хирургия. Обект на оперативни интервенции и в двата случая е носът на ищцата; като оператор и при двете интервенции е д-р Х., както и медицински екип от специалисти в К. по пластично- възстановителна и естетична хирургия; която е структурно звено на ответното дружество У. [фирма] . Констатирано е, че жалбоподателката е подписала декларация от 19.11.2008г. за информирано съгласие на пациента, от съдържанието на която се установява, че са й обяснени подробно възможните рискове и усложнения, с които тя се е съгласила предварително, като е заявила и че не може да изисква гаранции за крайния резултат. Установено е, че след сваляне на гипсовата лонгета /шина/ на носа, две седмици след първата операция, жалбоподателката е констатирала, че е нарушена симетрията между лява и дясна ноздра, а лявата ноздра била хлътнала навътре и на 29.04.2009г./около 5 месеца след първата операция/ тя постъпила в същата болница и при същия лекар – д-р Х., като е подписала втора декларация от 29.04.2009г. за информирано съгласие на пациента.
Съдът, вземайки предвид заключенията на допуснати по делото съдебно-медицински експертизи, е приел, че извършените оперативни интервенции не могат да доведат до нарушаване общото здравословно състояние на пациентката, като след извършената трета операция, според представения снимков материал, гърбицата на носа е премахната, носът е стеснен и скъсен и заема приблизително една трета от дължината на лицето, което допринася за симетрията на лицето като цяло.
Прието е, че липсата на правилно попълнена информация във формулярите при първата операция по правило не може да доведе до негативни последствия, тъй като преди втората операция е направен пълен преглед на лицето. Съдът е посочил, че от събраните материали по делото липсва обективен метод на изследване/ КАТ или ядреномагнитен резонанс/ на носа и носните кухини преди и след извършените три оперативни интервенции, при третата операция са установени интраоперативно недостатъци на носа. , не може да се даде еднозначен отговор на този въпрос, като е взето предвид заключение на медицинска експертиза, приета по делото, за това че при извършване на пластични операции на външния нос окончателния ефект от операцията се наблюдава минимум след 1 година, резултатите в общи линии са постоянни, с времето обаче хрущяла, поддържащ носа, продължава да расте и да се измества, което може да доведе до промени във визията на носа. При тези данни съдът е счел за недоказано твърдението за влошено здравословно състояние при ищцата, което да се намира в причинно-следствена връзка с първата операция. Прието е, че изслушаните и приети без оспорване три заключения на съдебно- медицински експертизи не мотивират категоричен извод, че е било допуснато нарушение на добрата медицинска практика: в смисъл на необходимите за успешно извършване на операциите познания, техники и преценки на д-р Х., при провеждане на процесиите оперативни интервенции.
Съдът е приел за недоказани твърденията на ищцата, че е била третирана със силни обезболяващи лекарства непосредствено след двете ринопластики, както и че при втората оперативна намеса д-р Х. е имплантирал „силиконов продукт, в носа й. Посочено е, че в медицинската документация липсва информация за такива намерения на лекуващия лекар, още по-малко за предприети действия в тази насока от последния, като по същия начин стои и въпросът относно „премахването на носната преграда и на лявата камерна хрущялна част на носа, което ищцата твърди, че е извършено по време на първата интервенция.
Анализирайки всички доказателства по делото съдът е счел, че отговорността на ответното дружество не следва да бъде ангажирана, поради „обезобразяване на сетивния й орган- нос, поради премахване на костта на носната преграда и лявата хрущялна част на носа, с което е нарушена пропорционалността на лицето, носното дишане, което налага дишане през устата, обонятелната и сетивната функция на носа, както и синусите, постоянни, твърди полипи в носа, причиняващи хронична хрема, придружена с постоянно главоболие, безсъние, кашлица и ежедневни кръвоизливи от носа“, тъй като в хода на делото няма ангажирани доказателства в тази насока. При тези данни съдът е отхвърлил предявения иск по чл.49 ЗЗД катоо неоснователен.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора:неизваршване на медицински изследвания и липса на прецизна диагностика преди извършване на козметична опреция може ли да се приеме за проява на небражност, неправилно извършване на оперативната намеса представлява ли лекарска грешка,воденето на непълна документация представлява ли лекарска грешка, ако допусната лекарска грешка не може да бъде установена с прегледи от вещи лица по делото може ли това да стане с донументи от последващи операции и когато лицето не се е подписало на всеки лист от декларация за информирано съгласие налице ли е токова. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решенвие от 19.11.2010г. по гр.д.№1711/2009г., ІІІ г.о. на ВКС за протовоправното бездействие на лакаря, което също може да увреди пациента и решение от13.09.2010г. по гр.д.№1329/2009г., ІІІ г.о на ВКС за възможността да се претърпят вреди от нехуманно отношение на лекар към близък на пациент.
Върховният касационен съд състав на ІV г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси и на сочените от нея основания. В съответствие с практиката на ВКС е даден отговор и на въпросите относими към предпоставките за възникване отговорност на възложителя на една работа. Отговор на тези въпроси е даден в трайната практика на ВКС – постановленията № 7/58 г., 7/59 г., 4/61 г. и 17/63 г. Пленумът на Върховния съд изясни редица въпроси във връзка с отговорността за непозволено увреждане, включително и по някои въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД и Постановление № 9 от 28.X..1966 г., Пленум на ВС. В същата се приема, че отговорността по чл.49 ЗЗД по своята правна същност е различна от договорната и деликтната отговорност и е такава за чуждо противоправно и виновно деяние, с което е причинена вреда на пострадалия. Приема се, че границите на отговорността по чл.49 ЗЗД се определят от степента на вината на лицето, което е било натоварено да извърши определена работа, тъй като отговорността по чл.49 ЗЗД е за вреди, причинени виновно от лицата, на които е възложено извършването на работата, като вината се изразява в умишленото или по непредпазливост причиняване на вредата. В съответствие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 год., по гр.д.№ 1413/ 2009 год. на IV-то г.о., от 24.03.2010 год., по гр.д.№ 47/2009 год., от 12.10.2010 год., по гр. д. № 1246/2009 год. на IV-то г.о. и от 08.11.2011 год., по т. д.№ 823/2010 год. на II т.о. и др., съдът в мотивите си е обсъдил всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните. В трайната практика на ВКС се приема, че отговорността при непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т. е. при установена причинната връзка между виновното и противоправно поведение и увреждането. Посочва се, че останалите елементи от фактическия състав се доказват при всеки конкретен случай и доказването е в тежест на ищеца , който следва да установи наличие на противоправно действие или бездействие, както и че то е причинило вреда и да установи причинна връзка между противоправно действие или бездействие на дееца и вредоносния резултат. Приема се също така, че причинната връзка не се предполага, тя трябва да бъде доказана. При липсата на който и да било от тези елементи не се носи отговорност за деликт , като от тях само вината се предполага до доказване на противното по силата на чл.45, ал.2 ЗЗД. В този смисъл е и даденото разрешение в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 10.06.2011г. по гр.д.№1398/2013г., ІІІ г.о. на ВКС. За да отхвърли иска въззивният съд , в съответствие с тази практика, е приел, че след като не е налице деянието, от което жалбоподателката твърди, че търпи вреди, то не може да бъде ангажирана отговорността на възложителя на работата-в случая ответника по иска и по жалба.
Съществуваща практикатакава е неправилна и не следва да бъде променена, в който случай би било налице визираното в чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ ред.дв.в.бр.47 от 2009г./ основание за допускане на касационното обжалване.
На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени разноски за производството пред ВКС в размер на 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 23.11.2016г. по гр.д.№2899/2015г. на АС София.
ОСЪЖДА Н. К. Д. да заплти на У. „А.” Е. сумата 100 лева разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: