О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 557
София, 14.06.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети юни, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1299 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Н. Т. от [населено място], чрез адвокат С. И. от АК-Шумен срещу решение № 183/07.12.2017 г. по в.гр.д. № 509/2017 г. на Апелативен съд В., с което частично се отменя решение № 125/27.07.2017 г. по гр.д. № 60/2017 г. на Окръжен съд Шумен и се отхвърля предявения иск на М. Н. Т. срещу [община], за сумата над 8000 лева, представляваща обезщетение на неимуществени вреди от неизпълнение на установени със закон задължения на общината да поддържа общинската собственост в изправно състояние с грижата на добър стопанин.
Касационната жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно и необосновано – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетение по чл.52 ЗЗД и как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от общината. Според касатора, първият въпрос е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС, а вторият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От [община], чрез ст. юрисконсулт И. К. е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в касационната жалба и считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на [община], която не е изпълнила задълженията си по чл.11, ал.1 ЗОС, да поддържа общинската собственост в интерес на населението и с грижата на добър стопанин – да ремонтира и поддържа уличната инфраструктура. Възприети са изводите на първата инстанция, че се доказва фактическия състав на непозволено увреждане, включително и причинната връзка между бездействието на общината и вредите на пострадалата, която в резултат на препъване в разместени и надигнати плочки на тротоара – общинска собственост, получила травматични увреждания и претърпяла оперативно наместване с импланти, от което се обездвижила около месец, а обемът на движенията й се възстановил 80 %. При тези фактически обстоятелства, според съда, справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 8000 лева, а претенцията е неоснователна до пълния размер от 30 000 лева.
При тези мотиви в обжалваното решение, първият поставен от касатора въпрос, за критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД, не обосновава допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи, че се доказват всички елементи на фактическият състав на непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД, а отговорността е на общината. В задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд се приема, че при предявен иск за обезщетение на причинените на пострадалия вреди от неизпълнение на установени със закон задълженията от органите на местна власт, съдът следва да установи дали е налице фактическия състав на непозволено увреждане във всеки отделен случай, когато се твърди, че е настъпила вреда от действия или бездействия на служители на общината, за което отговаря при условията на чл.49 ЗЗД. В случая, въззивният съд е приел, че по делото се доказва неизпълнение на задълженията на общината по чл.11, ал.1 Закона за общинската собственост – да се грижи за общинската собственост в интерес на населението като ремонтира и поддържа уличната инфраструктура в безопасно за ползването й състояние Определеният от въззивната инстанция размер на обезщетение на пострадалата е в съответствие с практиката на ВКС, обобщена в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., според която критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността за непозволено увреждане. Съобразявайки установената практика на ВКС, да отчете всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, с оглед конкретно установените по делото факти и обстоятелства, личността и негативните изживявания на пострадалия, както и последиците от причинените вреди, въззивният съд е постановил своето решение в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд. В тази връзка, изводите за възприетата от съда фактическа обстановка и преценката му за събраните по делото доказателства, не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос, по отношение на който е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В този смисъл, не може да се приеме, че поставеният материалноправен въпрос се решава в противоречие с формираната практика на ВКС в случаите, когато са присъдени обезщетения за неимуществени вреди въз основа на различни обстоятелства от значение за други конкретни дела. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, но е отчел също, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата над 8000 лева. Ето защо, поставеният въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Отговор на материалноправния въпрос, как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от общината, се дава с множество решения на Върховния касационен съд за уеднаквяване на съдебната практика, в които се приема, че отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни действия. В. отговаря пред пострадалия за причинените му вреди поради виновното и противоправно поведение на изпълнителя на работата. Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител. Пострадалият може да съпричини увреждането си, когато неговото поведение допринася за вредата, без да се прекъсва причинната връзка между настъпилата вреда и поведението на изпълнителя на работата. Ако тази причинна връзка е прекъсната, то е налице самоувреждане, което изключва отговорността по чл.49 ЗЗД на възложителя на работата (решение № 538 от 19.12.2012 г. по гр.д. № 208/2012 г. на IV г.о. и решение № 465 от 28.12.2012 г. по гр.д. № 1157/2011 г. на IV г.о.).
Във връзка с втория поставен в изложението материалноправен въпрос е налице трайна и безпротиворечива съдебна практика, според която дължимото обезщетение за причинените на пострадалия неимуществени вреди, съгласно законовия критерий за справедливост, установен с нормата на чл.52 ЗЗД, се определя според установените във всеки отделен случай релевантни за спора обстоятелства, а не с оглед на пасивно легитимирания да отговаря по чл.49 ЗЗД ответник в исковото производство. Отговорността за вреди от деликт следва да се ангажира не само когато са нарушени законови норми, но и при всяка външна проява на общото правило да не се вреди другиму, от което са накърнени правата, физическото здраве или достойнството на отделната личност. При липсата на доводи да бъде изменена съдебната практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми във връзка с отговорността за вреди по чл.49 ЗЗД, не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като оплакванията за неправилно определен размер на неимуществени вреди, не могат да бъдат обсъдени в настоящото производство. Тези съображения имат отношение към правилността на фактическите и правни изводи на съда, но не може да обосноват допускане до касационно обжалване поради значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото, на което се позовава касатора.
От [община], чрез ст. юрисконсулт И. К., са поискани разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV го.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 183 от 07.12.2017 г. по в.гр.д. № 509/2017 г. на Апелативен съд В..
ОСЪЖДА М. Н. Т. от [населено място], [улица], ЕГН [ЕГН], да заплати на [община] разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 350 (триста и петдесет) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.