1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
гр.София, 20.02.2019г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N4253 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 10.05.2018г. по гр.д.№78/2018г. на АС Бургас, с което са уважени искове с правно основание чл.55 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят „Дием” ООД, чрез процесуалния си представител, поддържа, че с решението е даден отговр на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Поддържа, че решението е постановено при очевидна неправилност и моли да се допусне касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
С обжалваното решение, въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил „Дием“ ООД да заплати на „Евротекстил 2000“ ООД, по предявния иск с правно основание чл. 59 ЗЗД сумата 30 444лв.(тридесет хиляди четиристотин четиридесет и четири лева), представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване за периода от 16.09.2011г. до 29.04.2014г., ведно със законната лихва за забава, считано от 22.04.2016г. до окончателното й изплащане, както и сумата 4 832лв. направени разноски.Като е оставил в сила същото решение в останалата му част съдът е отхвърлил иска до пълния му размер от 33 900лв. като неоснователен.
Установено е по делото, че с предварителен договор от 28.05.2008г „Евротекстил 2000“ ООД е обещал на „Дием“ ООД да му продаде недвижим имот, находящ се в[жк]по плана на [населено място], ведно с построената в югоизточната част на имота незавършена производствена сграда. Констатирано е, че в чл. 1, ал.3 от същия договор, продавачът се задължил да извърши прехвърляне на правото на собственост върху имота в едномесечен срок след влизане в сила на ПУП и да уведоми купувача поне два дни предварително за деня, в който ще се изповяда сделката и за адреса на нотариуса, като в разпоредбата на чл.2 от предварителния договор, страните уговорили, че продавачът ще предаде владението върху имота в деня на сключване на окончателния договор.
Установено е, че съгласно скица № 9651/ 21.10.2008г, издадена по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД 18-31/19.04.2006г., изменена със заповед № КД-14-2-822/02.10.2008г на служба по кадастъра-С., имотът, предмет на бъдещата сделка се индивидуализира като ПИ с идентификатор /№/, с площ от 3 905 кв.метра, с трайно предназначение- урбанизирана територия, начин на трайно ползване – за друг вид производствен, складов обект, при подробно посочени граници, като сградата, находяща се в имота е индивидуализирана с идентификатор /№/. Съдът е естановил от разпит на вещи лица от повторна тройна експертиза, че по актуалната кадастрална карта на [населено място] имота се индивидуализира с идентификатор /№/, като в него попадат две сгради с №№ 1 и2, като само тази с /№/ съответства на сградата с предишен идентификатор /№/, която е била ползвана от ответника.
Прието е за установено, че до сключването на окончателен договор не се стигнало, тъй като ответникът не получил банков кредит за закупуване на имота, като „Дием“ ООД се настанило в имота още след сключването му, а през късната есен на 2009г. започнал строеж, необходим за бъдещата му производствена дейност.
Констатирано е, че с нотариална покана, връчена на ответника на 27.07.2011г, ищецът го уведомил, че от сключването на предварителния договор са изминали повече от три години, през които многократно последният бил приканван да финализира сделката, но получавал отказ с аргумента, че не е готов със сумата. , приканен е или да освободи доброволно имота или да заплаща наемна цена за времето, през което е ползвал имота. Констатирано е, че е поканен в тридневен срок от връчване на нотариалната покана да се яви при нотариус Д. Н. за сключване на окончателен договор за покупко-продажба, като неявяването му ще се счита като отказ да сключи окончателен договор.
Установено е, че на 18.02.2011г. на дружеството ищец – ответник по жалба в настоящето производство, е връчено от дружеството ответник по иска уведомление, с което са посочени по вид и размер извършените от него в имота подобрения, като е поискано тяхното заплащане и заявено, че до заплащането им ответникът „Дием“ ООД ще упражни правото си на задържане и няма да предаде владението му.
Установено е, че с решение № 7/04.03.2013г на ОС Сливен е уважен ревандикационен иск и е осъден ответника по настоящия иск-жалбоподател да предаде владението, а с решение по частичен иск с правно основание чл.59 ЗЗД по гр.дело № 871/2012г по описа на РС Сливен жалбоподателя е осъден да заплати на ответника по жалба сумата сумата 43 400лв., представляваща обезщетение за ползите от които е бил лишен ищеца от собствения си имот за периода от 29.05.2008г до 15.09.2011г. , ведно със законната лихва за забава до окончателното изплащане на сумата и същото е влязло в сила.
Констатирано е, че с протокол за въвод във владение от 29.04.2014г, управителят на дружеството – ищец бил въведен във владение на процесния имот.
Съдът е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.59 ЗЗД, като ищеца и ответника не спорят че правото на собственост върху процесния имот принадлежи на ищеца. Прието е за установено, че жалбподопателят-ответник по иска е ползвал имота без правно основание, тъй като между страните е имало писмено уговорка владението да бъде предадено след подписването на окончателния договор, както и че ищецът се е противопоставял ответника да ползва имота безвъзмездно, като се е опитал да препятства достъпа на ответника до имота, сменайки катинара, но ответникът отново е влязъл в имота.
Съдът е приел за установено, че са налице предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, тъй като ответникът неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, ползвайки негов недвижими имот без правно основание. С влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на ответника със задължителна сила е установено , че се намира в имота без правно основание. Прието е, че в нито един момент по делото ответникът не е заявил свои права, които да обосноват правото му на задържане както твърди.
Като е взел предвид заключението на тройната съдебно-оценителна експертиза съдът е приел, че искът е основателен и доказан до размера от 30 444лв., до който размер го е уважил.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят , чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на въззивният съд да изложи собствени мотиви, за задължението на съда да обсъди заключението на вещото лице в съответствие с всички докадателства по делото, възниква ли отговорност по чл.59 ЗЗД за държател, който е получил достъп до имота за извършване на строитлно ремонтни дейност и при наличието на договорна клауза по предварителен договор за предаване на владението при сключване на окончателен такъв следва ли да се счита, че тя е преодоляна с посигане на устна договорка за извършване на строително-ремонтни работи. Поддържа, че са налице основания за допускате на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Поддържа, че решението е постановено при очевидна неправилност, тъй като не са обсъдени всички доводи и възражения срещу приетите по делото експертизи.експертизите. Представя решение от 30.12.2013г. по гр.д.№34/2013г., ІІ т.о. на ВКС по въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. Обжалваното решение е постановено в съответствие практиката на ВКС, езразена и в решение от 20.06.2012г. по гр.дело № 1411/2010 , ІV г.о, решение от 23.01.2015 г. по гр. дело № 2858/2014 , ІІІ г.о и решение от 04.03.2014 г. по гр.д.№ 30/2013 г., ВКС, І г.о. на ВКС. В същата е разяснено, че като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с останалите доказателства, така както е предвидено с чл.202 ГПК. Приема се, че всяко владение без основание води до обогатяване за владелеца /държателя/ за сметка на собственика, поради което се дължи обезщетение по силата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като фактическата власт може да се упражнява чрез различни действия, включително чрез поставяне на вещи или застрояване на имота на собственика, което е възможно да се извършва лично от владелеца /държател/ или чрез трето лице. Същата е в съответствие с Постановление №1/28.05.1979г. на Пленума на ВС, в което е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице, като такъв е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. Разяснява се, че обстоятелството, че ответникът не е развивал дейност и не е реализирал приходи от имота, е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, ако е установено, че ответникът ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, които би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, които би получил за спорния период.
В практиката , изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 25.01. 2012г., по гр.д.№ 1332/2010 г. , І г.о. на ВКС , се приема също така, че при условията на ограничения въззив, съдът се произнася за правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, както и служебно по валидността на решението изцяло и по допустимостта му в обжалваната част, а също и за спазването на императивни разпоредби на материалния закон. Посочва се, че въззивният съд и при действието на ГПК от 2007г. е съд по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и по вътрешно убеждение и според разпореденото в закона прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Въззивният съд в съответствие с така посочената практика е достигнал до извод за основателност на предявените искове.
Тази практика не е неправилна и не се налага да бъде коригирана като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а решението не е и очевидно неправилноу тъй като е постановено при точно приложение на закона и съобразяване с практиката по приложението на правните норми, относими към спора.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 10.05.2018г. по гр.д.№78/2018г. на АС Бургас.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: