О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 904
София, 22.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2210 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Ю. Й. чрез адвокат И. П. и адвокат Й. Ю., двамата от АК-София и насрещна касационна жалба на И. М. М. чрез адвокат Е. Н. от АК-П. срещу решение № 25/08.02.2018 г. по в.гр.д. № 632/2017 г. на Апелативен съд П. в частта, в което се отменя решение № 960/13.07.2018 г. по гр.д. № 1422/2016 г. на Окръжен съд Пловдив и вместо това са уважени предявените искове на И. М. М. срещу Г. Ю. Й., на основание чл.45 ЗЗД, за обезщетение на неимуществени вреди в размер на още 10 000 лева (общо 20 000 лева), за причиняване на средна телесна повреда по хулигански подбуди на 29.01.2012 г.; сумите от 15 000 лева и 10 000 лева за причинени леки телесни повреди по хулигански подбуди на същата дата, както и 1115 лева – за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 13.06.2013 г. до изплащане на сумата.
В касационната жалба на Г. Ю. Й. се твърди, че решението в осъдителните му части е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и са налице основанията по чл.280, ал.1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, по въпросите: 1. „Следва ли за уважаването на иск по чл.45 от ЗЗД да бъде проведено от ищеца пълно и главно доказване на деянието на ответницата, неговата противоправност и настъпилите за нея вреди?”; 2. „Следва ли при определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от нанесена телесна повреда да се преценява и поведението на пострадалия, когато същото е противоправно, провокативно и нападателно?”. Според касатора, очевидната неправилност произтича от противоречие на решението с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, тъй като не се изтъкват обстоятелства, които обосновават присъдения размер, първият поставен въпрос в изложението противоречи на практиката на ВКС, а вторият – на формираната задължителна практика с ППВС № 12/29.11.1973 г. и решения на ВКС.
От И. М. М. чрез адвокат Е. Н. от АК-П. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата на ответника и счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. От И. М. М. е подадена насрещна касационна жалба, в която се твърди, че решението в отхвърлителната му част е неправилно поради нарушаване на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложение към насрещната касационна жалба се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос: „Взети ли са предвид от въззивния съд всички обективно съществуващи обстоятелства, определящи размер на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 от ЗЗД, така, както изисква ППВС 4/1968 г.”, който касаторът счита, че е решен в противоречие с практиката на ВКС по аналогични случаи.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е обвързан от влязлата в сила присъда по н.о.х.д. № 5540/2012 г. на Пловдивския районен съд, ХІ състав, с която Г. Ю. Й. е признат за виновен, че на 29.01.2012 г. е причинил средна телесна повреда по хулигански подбуди на И. М. М., поради което предявения иск за обезщетение на вредите от деликта е доказан относно деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Съдът е установил, че в резултат на побоя са били причинени и значителен брой увреждания – леки телесни повреди, които също подлежат на възмездяване и с оглед медицинската документация за вида и характера на физическите травми на ищеца, включващо контузия на главата, счупвания на носни кости, довели до смущения в дишането и наложило оперативна интервенция, масивните оттоци и обезобразяване на лицето, както и периода за възстановяване, според въззивната инстанция, справедливото обезщетение е в размер на общо 45 000 лева. Съдът е приел за доказана причинната връзка между вредите на ищеца и противоправното поведение на ответника като е съобразил мотивите на присъдата по отношение доводите и липсата на съпричиняване от пострадалия, като е уважил възражението за погасяване по давност на претенцията за лихви.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК /ДВ, бр.86 от 2017 г./ „не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост”. В случая, ищецът е предявил искове за обезщетение на причинените му имуществени и неимуществени вреди. Цената на иска се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.1 ГПК – от търсената сума, която по предявения иск за имуществени вреди е 1115 лева, поради което касационната жалба е процесуално недопустима в тази част и следва да се остави без разглеждане.
Касационната жалба по предявения иск за неимуществени вреди е подадена от легитимирана да обжалва съдебния акт страна по делото и в срока по чл.283 ГПК, с оглед на което е редовна и процесуално допустима. Не е налице сочената от касатора очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, произтичаща от противоречие на обжалваното решение с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС, доколкото мотивите на съда са израз на предоставената от закона правораздавателна власт и компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 т.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че повдигнатите въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на обжалваното решение поради следните съображения: На първия въпрос – следва ли за уважаването на иск по чл.45 ЗЗД да бъде проведено от ищеца пълно и главно доказване на деянието, неговата противоправност и настъпилите вреди, отговор се дава в съдебната практика на Върховния касационен съд – решение № 147 от 19.06.2012 г. по гр.д. № 582/2011 г. на ВКС, IV г.о., в което е дадено решение на процесуалноправния въпрос, кои са подлежащите на доказване факти по иск за вреди от непозволено увреждане, като е засегнат и въпроса относно разпределяне на доказателствената тежест, както и необходимостта ищецът да установи истинността на твърденията си. В случая, въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за обвързващата сила на присъдата по наказателното дело и причиняването на леки телесни повреди в причинна връзка с противоправното поведение на ответника, което се потвърждава от медицинската документация и свидетелските показания по случая. Изводите на въззивния съд са в съответствие със задължителната съдебна практика, формирана с Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленум на ВС, в което се приема, че отговорността за непозволено увреждане по чл.45 ЗЗД се поражда при наличие на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и причинените му вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай, а вината се предполага до доказване на противното.
В цитираното ППВС № 7/1959 г., т.12, се дава отговор и на втория поставен въпрос, следва ли при определяне на размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди от нанесена телесна повреда да се преценява и поведението на пострадалия, когато същото е противоправно, провокативно и нападателно, като се приема, че влязлата в сила присъда, с която подсъдимият е признат за виновен за злополуката не е пречка той да възразява по предявения против него иск за обезщетение, че и пострадалият е допринесъл за злополуката, но само ако наказателният съд не се е произнесъл по този въпрос. В конкретния случай, има изрично произнасяне по възражението за съпричиняване – съдът е посочил, че е обвързан от мотивите на присъдата по претенцията за обезщетение на причинената средна телесна повреда и не дава вяра на свидетелските показания, че ответникът е бил провокиран от ищеца /св. С./, тъй като тези показания са останали изолирани и не се подкрепят от останалите доказателства по делото. С оглед на тези обстоятелства в решението на въззивния съд се приема, че не се доказва пострадалият да е провокирал инцидента и поведението на ответника, а възражението за съпричиняване е недоказано и е било отречено с присъдата на наказателния съд.
Предвид изложените съображения, поставените в касационната жалба въпроси не обосноват допускане до касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Оплакванията за необоснованост на правните изводи на съда във връзка с доказване на фактическия състав на непозволено увреждане и преценката на събраните в производството доказателства не могат да бъдат обсъдени в настоящото производство, тъй като имат отношение към правилността на решението и в този смисъл също не обосноват допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, тъй като не се установява поддържаното от касатора противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В случая, въззивната инстанция е установила всички правнорелевантни факти за делото и въз основа на тях съдът е формирал собствени правни изводи за наличие на причинно-следствена връзка между противоправното поведение на ответника, установено с влязлата в сила присъда и настъпилите вреди за пострадалия, в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ОСГК, която не е загубила сила. Въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди като е приел, че травматичните увреждания на ищеца в значителна степен са повлияли на начина му на живот, тъй като са причинени на обществено място при конфликт, който не е предизвикан от него, с оглед на което е определил размера на обезщетение в съответствие с практиката с ППВС № 4/23.12.1968 г., в което се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността за вреди.
Въззивната инстанция е извършила преценка за приетите писмени и гласни доказателства с оглед особеностите на конкретния случай, за реално изживените болки и страдания от пострадалия, и отражението на инцидента върху семейния му и социален живот. Всички тези обстоятелства са били преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по чл.288 ГПК. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, но е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди, поради което предявения иск е неоснователен за разликата до пълния предявен размер. В този смисъл, поставеният въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Страните в производството са поискали разноски по делото, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени по компенсация.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Г. Ю. Й. чрез адвокат И. П. и адвокат И. Ю., двамата от АК-София против решение № 25 от 08.02.2018 г. по в.гр.д. № 632/2017 г. на Апелативен съд П. по отношение на иска за имуществени вреди.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 25/08.02.2018 г. по в.гр.д. № 632/2017 г. на Апелативен съд П. в останалата част.
ОСЪЖДА Г. Ю. Й., ЕГН [ЕГН], да заплати на И. М. М., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Е. Н. от АК-П., разноски в размер на 396 (триста деветдесет и шест) лева.
Определението в частта, в която се оставя без разглеждане касационната жалба може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд на Република България в едноседмичен срок от съобщаването му, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.