1
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 468
гр.София, 25.05.2018г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 943/ 2018г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 10.11.2017г. по гр.д.№518/2017г. на ОС В.Т., с което са уважени частично искове с правно основание чл. 49 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят – [община], чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото, както и че решението е постановено при допусната очевидна неправилност.
Ответник Д. И. М., в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Трето лице помагач [фирма], чрез процесуалния си представител, в писмено становщие поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Трети лица- [фирма], [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и , [фирма] не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
С обжалваното решение съдът, като е отменил частично първоинстанционното решение , е осъдил Община В.Т. да заплати на Д. И. сумата 4000 лева обезщетение за неимуществени вреди от деликт и 72,40 лв., обезщетение за вреди от забава в плащане на въпросното обезщетение в размер на лихвата по чл.86 ЗЗД за периода от 29.08.2016 година до 01.11.2016 година, ведно със законната лихва върху вземането, считано от 01.11.2016 година да окончателното му заплащане, като е отхвърлил исковете до пълните им размери от 7 000 лв. главница и 124 лв. лихва за забава.
Прието е за установено, че на 29.08.2016 година ищцета-ответник по жалба е пропаднала в необезопасена тротоарна шахта в [населено място], получила травма на лявото бедро и лявата колянна става, силни болки при движение и срадания при проведеното лечение и в хода на оздравителния процес , който е продължил между тридесет и четиридесет и пет дни.
Прието е, че процесната шахта е част от инфраструктурната мрежа, а нормата на чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата възлага в тежест на Общината контрол върху изграждането, поддържането и ремонта й. Като не е са констатирали проблем в закрепването на капака на процесната шахта, служителите на ответника са в неизпълнение на законово възложените им задължения, поради което налице са предпоставките по чл. 49 от ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника.
Съдът е счел, че доказателства са съпричиняване на увредата по делото липсват.
Прието е, че търпените от ищцата болки и страдания и относително продължителния възстановителен период мотивират съда да приеме, че справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за вредите, чиято репарация се търси, е сумата от 4 000 лв, а за разликата до пълния предявен размер искът по чл.49 следва да се отхвърли.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят , чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: носи ли общината отговорност за вреди по чл.49 ЗЗД от необезопасяването на шахти, в които се намират комуникационни съоръжения на няколко телекомуникационни дружества и които съставляват част от съобщителната система на града и в часност попада ли тази дейност в обхвата на чл.30, ал.4 Закона за пътищата, както и при издадено разрешение за строеж , част от което е и изграждане на шахти на телекомуникационни дружества, при вреди от необезопасяването им кой следва да носи отговорност-възложителя или общината. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и ал.2 ГПК.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателят въпроси и на сочените от него основания. Въззивният съд е взел предвид и практиката, изяснена в редица постановления на Пленумът на Върховния съд №9/1966г., № 7/1958 г., 719/59 г., 4/1961 г. и 17/1963 г., в които са изясни редица въпроси във връзка с отговорността за непозволено увреждане, включително и по някои въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД. Приема, се че вина се търси не у този, който е възложил работа, а у този, който я изпълнява и ако последният виновно е причинил вреди на трето лице, гражданската отговорност на възложитнеля на работата е налице, дори и да няма вина, тъй като отговорността па чл. 49 ЗЗД е заа чужди виновни действия. Посочва се, че в някои случаи се касае до неспазване на правилата за извършване на възложената работа, а в други случаи до невземане на необходимите мерки за предотвратяване на увреждането. Разпоредбата на чл.30, ал.4 и чл.31 от Закона за пътищата не е неясна и задължава лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Наличието на шахта с нарушена конструкция представлява неосигуряване на условия за безопасно движение по пътищата, съответно неизпълнение на задълженията на общината и съобразно приетото в практиката на ВКС от гледна точка на деликтната отговорност посоченото деяние представлява противоправно бездействие и ангажира отговорността на общината по чл.49 ЗЗД. В постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 11.04.2018 по гр.д.№1676/2017г., ІV г.о. на ВКС се приема, че „стопанинът на пътя по основното му направление отговаря за проектирането на организацията на движението, за изпълнението и поддържането и на кръстовища, в които се пресичат, разделят или събират на едно ниво пътища с различни стопани“, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на Нар. № 1/17.01.2001 г. за организиране на движението по пътищата , „стопанин на пътя“ е собственикът или администрацията, която управлява пътя, т.е. в случая общината. Доколкото в хипотезата на чл.49 ЗЗД не се изисква да се установи виновните действия на кое конкретно физическо лице, натоварено да поддържа в изправност и безопасност пътния участък, са в причинно-следствена връзка с настъпилото увреждане, съдът при съобразяване с така даденото разрешение в трайната практика на ВКС е счел, че в конкретния случай са налице всички предпоставки, ангажиращи отговорността на Община В.Т. при условията на чл.49 ЗЗД.
Що се касае до поддържаното основание за допускане на касационното обжалване визирано в чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението, то настоящият състав намира, че същото е неоснователно. Жалбоподателаят не е мотивирал наличие на конкретни пороци на решението, които да обуславят извод за очевидна неправилност на решението. Не се посочват и такива конкретни нарушения в дейността на въззивния съд, които да дават възможност да се направи извод за това твърдяната неправилност действително да е налице. Преценката за наличие на предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК не е елемент от дейността по съществото на спора в касационната му фаза, когато се установяват действително съществуващи пороци на решението, а селекцията се състои само в преценка за наличие на достатъчна аргументираност в изложението на жалбоподателя, която в случая не е налице.
Не следва да се присъждат разноски на ответника по жалба Д. М., тъй като не се представят доказателства за направени такива пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 10.11.2017г. по гр.д.№518/2017г. на ОС В.Т..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: