1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 972
гр.София, 18.10.2017г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N1366 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 05.12.2016г. по гр.д.№519/2016 на АС Варна, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.82 ЗЗД.
Жалбоподателят В. Б. И., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора, който е от значение за точното приложение на и развитието на правото.
Ответникът Държавата, представлявана от М. на р.р.б., в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил исковете на В. Б. срещу Държавата , представлявана от М. на р.р.б.: по чл.19, ал.3 от ЗЗД – за обявяване за окончателен на Договор № ДУ-Е-06-9400-98/21.11.2006г., с който областния управител на област В. се задължил да прехвърли собствеността на ПИ № 10135.5506.182 по КККР, , с административен адрес на имота: [населено място], [улица], с площ от 647 кв.м., на В. Б. за суматаа от 6400 лв.; по чл.82 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение в размер общо на 43 240лв., както следва: 1/ За претърпени имуществени вреди в размер общо на на 33 240лв., от които: сумата от 3240 лв. – платен наем на [община], Район „А.“ за времето от 2009 г. до 2015 г. /за шест години по 45лв.месечно; сумата от 300 лв. – за ползване на услугите на специалист геодезист за изготвяне на трасировъчен карнет с оглед очертаване границите на имота и поправянето им в кадастралната карта; сумата от 3500 лв., представляваща разходи за съдебно-деловодни разноски, адвокатски консултации, СТЕ по владелчески искове за защита на отнета част от имота – 123,73 кв.м., превърната в незаконен път; сумата от 5000 лв., необходима за изграждане на разрушена ограда; сумата от 1200 лв., представляваща стойността на противозаконно отнети движими вещи – строителни материали, поради разрушената цялост на заграждението на имота; сумата от 20 000 лв. – за изграждане на подпорна стена, която да укрепи имота от свлачищни процеси, вследствие незаконното преминаване на МПС и тежки машини през незаконно отнетата част от имота и 2/ за пропуснати ползи в размер на сумата от 10 000 лв., поради невъзможността да ползва ипотечен кредит върху парцела за задоволяване на потребности за лекарства и битови нужди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.08.2015 г. до окончателното им заплащане и В.И. е осъден да заплати на ответника -държавата сумата от 2657,20 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Установено е по делото , че ищецът е записан в регистрите за населението като живущ от 1949 г на адрес – [населено място], [улица]. , като имотът, представляващ държавно дворно място от 400 кв.м. – неурегулиран парцел в кв.А., е бил държавен, на основание чл.6 ЗС, съгласно А. № 8015/28.07.1965 г. и според отбелязването в същия, той е бил заграбен и застроен от Б. П. (баща на ищеца по делото). Установено е, че в имота са били построени жилище от 85 кв.м. и гараж, за които ищецът и съпругата му са се легитимирали като собственици по давностно владение с констативен нотариален акт № 8, том V, рег.№ 4304, дело № 828 от 16.05.2005 г. , като изграждането на постройката е станало без строителни книжа и същата е била незаконно построена и не е била узаконена впоследствие (нито констативният нотариален акт за собственост върху постройката, нито наказателното постановление, с което е наложена глоба за незаконен строеж, съставляват актове по узаконяване на незаконното строителство).
Констатирано е, че на 17.05.2005 г., ищецът- жалбоподател и съпругата му са подали до областния управител искане за изготвяне на оценка, като правото си на закупуване на имота е обосновал с качеството си на собственик на законно изградена върху същия жилищна сграда. Установено е, че жалбоподателят е бил уведомен за невъзможността да му бъде продаден процесния имот, защото същият се е намирал извън регулационните граници на населеното място и е имал статут на земеделска земя, както и защото върху него не е имало учредено право на строеж за постройката на жалбоподателя. Посочено е, че по молбите на ищеца е отговаряно, че процедурата по чл.44 ал.3 ЗДС е неприложима в случая, тъй като не е налице законна постройка върху държавния поземлен имот.
При тези данни съдът е приел, че заповедта на областния управител по чл. 85 ППЗДС, с която се определя купувача, цената и условията на плащането й по правната си същност е административен акт, но с него административният орган изразява и волята си за прехвърлянето и определя основните елементи на договора за продажба, при екоето е налице смесен фактически състав на продажбата с административен и граждански елемент – волята на страните за продажбата, която следва да е обективирана в молбата на заявителя и заповедта на областния управител и сключване на окончателен по процедурата договор в съответната форма, който може да бъде заместен с конститутивното решение по иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. Прието е, че доколкото липсва издадена заповед на областния управител за продажбата на имота с определяне параметрите на сделката (купувач, имот, цена), липсва изразена вола на насрещната страна за продажбата на имот – частна държавна собственост. Съдът е приел, че по делото няма данни за наличието на насрещно съвпадащи писмени изявления на страните относно съществените елементи на договора за продажба на имот – частна държавна собственост (в т.ч. заповед на областния управител по чл.85 от ППЗДС), поради което предявеният иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Прието е, че исковете по чл. 82 ЗЗД също са неоснователни, доколкото уважаването им е поставено в зависимост от наличието на неизпълнено задължение на другата страна да прехвърли собствеността на имота с окончателен договор, а в случая ответникът не е поел задължение за продажбата на имота, поради което и ищецът няма правото да претендира обезщетение за вреди от неизпълнението на това задължение.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да постанови решение , което да е мотивирано след пълно и цялостно изследване на фактите с оглед събраните по делото доказателства и за допустимостта на свидетелски показания при условията на чл.165, ал.1 ГПК за установяване сключването на валиден предварителен договор за продажба на недвижим имот. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При тези данни Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставените въпроси, тъй като на същите съдът е дал отговор в съответствие с трайната практика на ВКС. В същата, изразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения: решение № 283/14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г. на ІV г.о., № 373/23.07.2014г. по гр.д. № 3003/2013г. на ІV г.о. и решение № 68/24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ІІ т.о., е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Прието е, че предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд съгласно чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му – чл. 236, ал. 2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
В практиката на ВКС се приема, че съгласно чл. 165, ал.1 ГПК (чл. 134, ал.1 ГПК), в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Документът е изгубен, когато страната не знае в чие държане е, а унищожен, когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено. Невъзможността да се представи документа не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. Изгубването или унищожаването на документа без вина или поради небрежност на страната не я лишава от правото да установи съществуването му със свидетелски показания – да установи със свидетелски показания съдържанието на документа чрез възпроизвеждането му от свидетеля, което при диспозитивния документ включва и установяване на спорното волеизявление / р. по гр.д. №824/2011г. , р. по гр.д. №11282009 г.на четвърто г.о., по гр.д. №1296/2009 г. на второ г.о. и по т.д. №628/2009 г. на второ т.о./.
Така установената практика не е неправилна, поради което не се налага да бъде променяна като бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 , т.3 ГПК.
На основание чл.78, ал.8 ГПК и чл.23, ал.1,т.2 от Наредба за заплащане на правната помощ жалбоподателя следва да заплати на ответника сумата 100 лева юрисконсултско възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 05.12.2016г. по гр.д.№519/2016 на АС Варна.
ОСЪЖДА В. Б. И. да заплати на Държавата, представлявана от М. на р.р.б., сумата 100 лева юрисконсултско възнаграждение
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: