О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 484
София,28.05.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1058 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Х. А., приподписана от адвокат И. Х. АК-П. срещу решение № 1082 от 01.09.2017 г. по в.гр.д. № 1155/2017 г. на Окръжен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 487/17.02.2017 г. по гр.д. № 2887/2015 г. на Районен съд Пловдив и са отхвърлени предявените искове на М. Х. А. против С. Т. П., Р. М. Й. и [фирма] за присъждане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, при условията на солидарност, ведно със законната лихва от 01.04.2014 г. до изплащането на сумата.
Касационната жалба срещу въззивното решение съдържа доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложение към касационната жалба касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по обуславящи изхода на делото въпроси, а именно: Съставлява ли упражняването на законоустановената възможност за подаване на жалби до съответния компетентен орган противоправно поведение? Прекъсва ли се причинната връзка като част от фактическия състав на иск за вреди от деликт, от правото на прокуратурата за преценка? Следва ли причинната връзка да е само и единствено пряка и обусловена от волята на деликвента или тя е налична и при опосредяването й по косвен начин от правото на преценка на органа на власт? Налице ли е причинна връзка, когато вредите от деликт са причинени вследствие на последователни събития, които са в съотношение на причина и следствие и прекъсва ли се тя от правото на прокуратурата на преценка? Носи ли отговорност за претърпени вреди на основание чл.45 ЗЗД лицето, подало сигнал, при доказана злоупотреба с правото на подаване на жалби и сигнали, настъпили вследствие образуването и воденето на дело за прилагане на задължително настаняване и лечение, когато по сигнала е образувано производство и искането е внесено от прокуратурата в съда, а след това производството е било прекратено и искането на прокуратурата е оставено без уважение? Отделно е поставен процесуалноправния въпрос, за задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност във връзка с установяване наличието на фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, като при преценката да съобрази научните, логическите и опитните правила. Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд, решават се противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК.
От С. Т. П., Р. М. Й. и [фирма], чрез адвокат М. Г. от АК-П. е постъпил писмен отговор, в който оспорват доводите в жалбата и считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и претендират разноски за адвокатско възнаграждение.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по сигнал на служители на ответното дружество до ОД на МВР П. е образувана проверка и е направено предложение за вземане на мерки по отношение на ищеца по Закона за здравето. Прокуратурата е направила искане за принудително настаняване и лечение, но съдът е отказал и е постановил прекратяване на делото, поради липса на предпоставките за провеждане на наказателно производство срещу М. Х. А. от [населено място]. Съобразявайки събраните писмени и гласни доказателства, въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че не се доказва елемент от фактическия състав на непозволено увреждане – причинната връзка между действията на ответниците и причинените вреди, поради което е потвърдил решението за отхвърляне на предявените искове.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1. т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение поради следните съображения: Отговор на поставения първи въпрос е даден с решение № 1347/18.12.2008 г. по гр.д. № 5006/2007 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 758/11.02.2011 г. по гр.д. № 1243/2009 г. на ВКС, ІV г.о., според които носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността за злоупотреба с право, което е противоправно действие и е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица. В случая, въззивната инстанция приема, че отговорността за вреди не може да бъде реализирана по отношение на ответниците, тъй като подаденият до органите на МВР сигнал от служителите на ответното дружество е провокиран от реакциите на ищеца и направените пред тях изявления, непосредствено свързани с неговото здраве. Изводите на съда, че липсва причинно-следствена връзка и не може да се ангажира отговорността за вреди, тъй като не подаденият сигнал, а преценката на прокуратурата е послужила като основание да се инициира наказателно дело срещу ищеца, е съответствие със съдебната практика на ВКС в решение № 12/06.02.2013 г. по гр.д № 449/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 266/07.12.2016 г. по гр.д. № 1298/2016 г. на ВКС, ІV г.о, с които се приема, че отговорността при непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т.е. при установена причинна връзка с вредите на пострадалия. В същия смисъл следва да се даде отговор и на поставените въпроси за причинната връзка при опосредяване на вредите от правото на преценка на органа на власт – всички елементи от фактическия състав при непозволено увреждане се доказват във всеки конкретен случай и доказването е в тежест на ищеца, който следва да установи противоправно действие или бездействие причинило вредите и причинна връзка между поведението и вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага и трябва да бъде доказана, тъй като само при наличие на причинна връзка между деяние и вреда може да се носи гражданска отговорност. Вредата трябва да е пряка последица от непозволеното деяние, а не резултат на случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства, както е приел и въззивният съд като е приел, че решаващите изводите не могат да се основават на предположения.
Повдигнатият процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в тяхната взаимна връзка и обусловеност, във връзка с установяване наличието на фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД, обуславя изхода на делото, но също е решен в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд в решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г., II т.о. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, според които мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В случая, отговорността за вреди не произтича от противоправно и виновно поведение на служителите на ответното дружество, тъй като искането за принудително настаняване и лечение е на прокуратурата и не се основава на неверни факти в сигнала на ответниците, поради което въззивната инстанция приема, че не може да се ангажира личната отговорност на служителите по чл.45 ЗЗД и на техния работодател на основание чл.49 ЗЗД, което е в съответствие с практиката на ВКС по поставения въпрос.
Отговор на последния материалноправен въпрос се дава с решение № 245 от 05.11.2014 г. по гр.д. № 1734/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., според което, за да се ангажира отговорността за превратно упражняване на права /злоупотреба с правото на подаване на жалби и сигнали/ е достатъчно да бъде установено, че се твърдят неверни обстоятелства от ответниците с цел да увредят ищеца, което според мотивите на решението на въззивния съд не се доказва по делото. Тези фактически и правни изводи не могат да се проверяват за необоснованост в настоящото производство по чл.288 ГПК, а само след допускане на касационно обжалване по конкретно поставен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос като общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, по обуславящите изхода на делото въпроси за отговорността за вреди при непозволено увреждане и необходимостта да се установи пряката и непосредствена причинна връзка във всеки отделен случай между поведението на дееца и вредите на пострадалия. По отношение на соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – противоречиво решаване на конкретен правен въпрос от съдилищата, настоящият състав на ВКС намира, че с изменение на ГПК /ДВ, бр.86 от 2017 г., в сила от 31.10.2017 г./ същото не е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, поради което съдът не го обсъжда След като въззивният съд е съобразил съдебната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.45 и чл.49 ЗЗД не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Изложените от особения представител на касатора доводи в изложението по чл.284, ал.3 ГПК за неправилност на решението в частта, в която се отменя определение от 30.03.2017 г. по гр.д. № 2887/2015 г. на РС Пловдив, по своето съдържание представляват искане за изменение на въззивното решение в частта му за разноските на основание чл.248, ал.1 ГПК, по което компетентен да се произнесе е съдебният състав, който го е постановил.
От С. Т. П., Р. М. Й. и [фирма], чрез адвокат Н. Г. от АК-П. са поискали разноски пред касационната инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 30.01.2018 г., но се дължи само на ответника [фирма], представил доказателства за плащане на адвокатското възнаграждение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1082 от 01.09.2017 г. по в.гр.д. № 1155/2017 г. на Окръжен съд Пловдив.
ОСЪЖДА М. Х. А. от [населено място], [улица], да заплати на [фирма] чрез адвокат Н. Г. разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 415 (четиристотин и петнадесет) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.