О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 195
София, 08.03. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести март, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4158 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288, вр.§ 74 от ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. К. Н. и Б. Н. Н., двамата чрез адвокат В. Т. от АК-София, срещу въззивно решение № 147 от 13.07.2017 г. по в.гр.д. № 205/2017 г. на Апелативен съд Велико Т. в частта, с което се отменя решение № 10/16.01.2017 г. по гр.д. № 26/2016 г. на Окръжен съд Габрово и са отхвърлени предявените искове на Д. К. Н. и Б. Н. Н. против М. Х. Е. за обезщетение на неимуществени вреди в размер на общо 180 000 лева, при условията на солидарност с [фирма], ведно със законната лихва от 03.05.2016 г. до изплащане на сумата, на основание чл.49 ЗЗД.
Касационната жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част съдържа доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по обуславящ изхода на делото процесуалноправен въпрос, който уточнен от настоящият състав на Върховния касационен съд при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС се свежда до правомощията на въззивната инстанция служебно да определи правната квалификация на предявените искове. Според касаторите, този въпрос е разрешен в противоречие със съдебната практика формирана с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
От М. Х. Е., чрез адвокат С. Т. от АК-Г. е постъпил писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда по нохд № 8/2016 г. на Габровския окръжен съд, Х. М. Е. е признат за виновен за това, че на 21.07.2015 г. в [населено място], при управление на самоходна машина – мотокар е предизвикал пътнотранспортно произшествие и по непредпазливост е причинил смъртта на Б. Б. Н. – син на ищците. С присъдата са уважени гражданските искове за обезщетение на двамата родители от по 90 000 лева, което е потвърдено от въззивната инстанция. Според мотивите на съда, пътнотранспортното произшествие е причинено от Х. М. Е. при и по повод изпълнение на работата, възложена му от [фирма], с управител М. Х. Е., но отговорността по чл.49 ЗЗД е само на дружеството-възложител, което се представлява от управителя М. Х. Е., поради което предявения иск за обезщетение по отношение на управителя е неоснователен.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1. т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на обжалваното въззивно решение поради следните съображения: Поставеният процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивната инстанция служебно да определи правната квалификация на предявените искове, обуславя изхода на делото и решаващите изводи на съда, но не е решен в противоречие, а в съответствие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд, формирана с ППВС № 7/29.12.1958 г., в което се приема, че отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително-гаранционна функция, тъй като отговорността не произтича от вината на лицето, възложило работата, а от противоправното поведение на лицето, на което е възложена работата. Само ако се установи, че изпълнителят не е причинил никаква вреда или вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа, възложителят може да се освободи от отговорността за вреди. В случая, въззивната инстанция приема, че отговорността за вреди произтича от противоправното и виновно поведение на работник на дружеството-възложител, което се установява с влязла в сила присъда на наказателния съд, но управителят на дружеството, в това си качество, не може да носи самостоятелна отговорност като възложител на работата, а само лична отговорност по чл.45 ЗЗД, поради което предявения срещу него иск на основание чл.49 ЗЗД е неоснователен.
Даденото разрешение е в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, формирана с т.2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 431/20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 277/03.10.2013 г. по гр.д. № 977/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 59/14.04.2015 г. по гр.д. № 4190/2014 г. на ВКС, ІV г.о., според които, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В случая, въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявените искове е по чл.49 ЗЗД, тъй като според твърденията в исковата молба и уточненията към нея, ищците искат да бъде ангажирана солидарната отговорност на дружеството и неговия управител, като възложили на работата на деликвента, от която са им причинени вредите. Отговорността на управителя, обаче, не може да се ангажира самостоятелно като работодател на виновния за инцидента работник, освен в лично качество, т.е. ако независимо от изпълняваните трудови функции на управител на дружеството, ответникът виновно е причинил вреди другиму /чл.45, ал.1 ЗЗД/, както е приел и въззивният съд. След като се е произнесъл по изложените в исковата молба фактически твърдения и петитум, съдът е разрешил правния спор по предявения иск и в този смисъл не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
М. Х. Е., чрез адвокат С. Т. от АК-Г. е поискал разноски пред касационната инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 14.09.2017 г.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 147 от 13.07.2017 г. по в.гр.д. № 205/2017 г. на Апелативен съд Велико Т..
ОСЪЖДА Д. К. Н. и Б. Н. Н., двамата от [населено място], [улица], да заплатят на М. Х. Е., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат С. Т. от АК-Г. разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 600 (шестстотин) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.