О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
София, 17.01. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти декември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 3505 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на „ДРАЙ БИЛД Г2” ЕООД и Г. Й. Й., приподписана от адвокат М. З. от АК-Б. срещу решение № ІІ-20 от 16.04.2018 г. по в.гр.д. № 97/2018 г. на Окръжен съд Бургас в частта, в която се отменя решение № 1867 от 17.11.2017 г. по гр.д. № 2894/2017 г. на Районен съд Бургас и са уважени евентуално предявените искове на М. К. С. против „ДРАЙ БИЛД Г2” ЕООД и Г. Й. Й., за сумата от 12780 евро, при условията на солидарност, представляваща неустойка за забава по сключения между тях предварителен договор от 30.09.2015 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащане на сумата.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно в хипотезите на чл.280, ал.2 ГПК, а също, че е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопрозводствените правила. В изложение към жалбата се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1. „За да бъде ангажирана отговорността по чл.92 от ЗЗД, следва ли да съществува конкретно задължение на ответника, което същият да не е изпълнил”; 2. „За да бъде ангажирана отговорността по чл.92 от ЗЗД, следва ли кредиторът да е изпълнил задължението си или най-малкото да е бил готов да го изпълни”; 3. „Може ли да се приеме, че изрично направено изявление за едностранно разваляне на договор поради неизпълнение на насрещно парично задължение, обвързано с фиксиран срок, представлява отказ от договора и налице ли е разлика между двата способа за прекратяване на правоотношението”; 4. „Може ли да се приеме, че е налице отказ от договора, при положение, че към момента на прекратяване на облигационното правоотношение, ответникът не е имал задължение, което е следвало да изпълни и не е изпълнил”; 5. „Може ли да се приеме, че преговори между страните по предварителен договор за построяване и продажба на недвижим имот, за промяна на условията на същия, в крайна сметка недостигнали до успешен край, сочат и доказват виновно неизпълнение от страна на длъжника на негово задължение по подписания договор”; 6. „Може ли да се приеме, че е налице отказ от договора, при положение, че по същество се твърди и настоява за виновно неизпълнение на задължения по същия и виновна невъзможност за изпълнение, както и налице лиенеобходимост в този случай изправната страна търсеща неустойка задължително и предварително да развали договора”; 7. „Може ли да се приеме, че е налице отказ от договорни задължения, виновно поведение и невъзможност за изпълнение, при положение, че ответникът по делото се е разпоредил с обекта, предмет на предварителния договор, много след надлежното разваляне на договора от негова страна и след като се е уверил, че купувачът ищец няма намерение да изпълни задълженията си”. Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
От М. К. С. чрез адвокат Л. С. от АК-Б. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните са обвързани от сключен между тях предварителен договор от 30.09.2015 г. за покупко-продажба на недвижим имот и извършване на строителни и монтажни работи, с който дружеството се е задължило да построи и продаде на ищцата апартамент в определен срок срещу цена платима на части. Съдът е установил, че първата вноска от 12 780 евро, уговорена като задатък е била заплатена на продавача, но ответникът е направил изявление на 22.12.2016 г. за разваляне на договора поради неплащане на втората вноска „в срок до 14 /четиринадесет/ дни от уведомяването на купувача за получено разрешение за строеж”. Въззивният съд е приел също, че между страните е било постигнато споразумение от 31.10.2016 г. с управителя на дружеството за поръчителство на поетите задължения с предварителния договор, в това число и за уговорената неустойка при отказ от договора от продавача. От фактическа страна се приема още, че с нот.акт /№/ /14.10.2016 г. е учредено право на строеж от собствениците на терена на трето за спора лице, което е получило на свое име и разрешение за строеж от 27.10.2016 г. Според мотивите на решението, ответното дружество не е изправна страна и не може да развали договора поради виновно неизпълнение на купувача, а изявлението му следва да се приеме за отказ от договора, с оглед на което предявеният иск за изрично уговорената неустойка при отказ на продавача е основателен.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за недопустимост на въззивното решение. В съдебната практика на ВКС се приема трайно и безпротиворечиво, че съдът дължи произнасяне в рамките на заявения от страните предмет и когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по иск, с който не е сезиран или е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо. Когато съдът се е произнесъл по фактическите твърдения и петитум в исковата молба, няма основание да се приеме, че са нарушени на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, както в случая, поради което обжалваното решение е процесуално допустимо.
Не е налице и очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, доколкото липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността от неизпълнение на договорно задължение. Мотивите на решението съдържат преценката на съда за установените по делото факти и приложението на закона към тях в съответствие с основните начала на гражданския исков процес, поради което не е налице и явна необоснованост и не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност”.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради следните съображения: Положителният отговор на първите два въпроса произтича от същността на неустойката, която служи за обезщетение за вредите от неизпълнение на договорно задължение, без да е необходимо те да се доказват, както е приел въззивният съд като е посочил, че ответното дружество е неизправна страна по предварителния договор, тъй като не е придобило право на строеж за извършване на строително-монтажни работи в чуждия терен и липсват доказателства за връзка с третото лице, на чието име е издадено разрешението за строеж, с оглед на което не може да се развали договора поради виновно неизпълнение от ответника. Тези изводи на въззивната инстанция са в съответствие със съдебната практика на ВКС в решение 21/12.07.2010 г. по т.д. № 470/2009 г., ТК, ІІ т.о. и решение № 134/20.12.2017 г. по т.д. № 405/2017 г., ТК, ІІ т.о., в които се приема, че е допустимо да се уговаря неустойка при разваляне или прекратяване на договора, а когато кредиторът е изпълнил задължението си или да е бил готов да го изпълни, длъжникът отговаря за своето неизпълнение. Във второто цитирано решение също е прието, че правото на неустойка за неизпълнение по чл.92 ЗЗД, както и правото на задатък по чл.93 ЗЗД, принадлежи само на изправната страна по договора. В този смисъл, от гледна точка на последиците при прекратяване на облигационната връзка са и разясненията в ТР № 7/13.11.2014 г. по тълк. дело № 7/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според което следва да се разграничава „основанието” за разваляне на договора от „обезщетяването на вредите” от неизпълнението, тъй като фактическият състав пораждащ правото на разваляне се различава от обуславящия правото на обезщетение. Когато договорът бъде развален надлежно, изправната страна може да търси само неустойка за цялостното неизпълнение на договора, с оглед заличаването на съдържанието му с обратна сила. В случая, въззивната инстанция приема, че страните в чл.17 от предварителния договор изрично са уговорили, че „в случай на отказ от договора от страна на продавача” се дължи неустойка, т.е. правото на неустойка е възникнало не от виновното неизпълнение, а от уговореното обезщетение за вредите, които едната страна /ищцата/ свързва с отказа от договора на другата страна. Изводите на съда, че по отношение на ищцата не е възникнало задължение да плати втората вноска, тъй като няма облигационна връзка с титуляра на правото на строеж или съгласие за замяна на длъжника по предварителния договор, а управителят е гарантирал изпълнението му, са съобразени със съдебната практика на ВКС, формирана с решение № 137/20.04.2011 г. по гр.д. № 1161/2010 г. на ІІІ г.о. и решение № 64/10.09.2012 г. по т.д. № 193/2011 г. на ВКС, II т.о., според която страните са свободни да уговарят различни последици от поведението си при сключване на всеки договор, както и от неизпълнението на всяко отделно поето задължение по него, а единственото ограничение при неустойката е да съобразяват повелителните норми на закона и добрите нрави. Допустимостта на уговорката за неустойка обаче не е равнозначна на установеност на основанието за нейното присъждане. Тъй като в договорните отношения между страните правилото на чл.92, ал.1 ЗЗД не е ограничено от естеството на задължението, чието изпълнение обезпечава, страните могат да уговорят и други обезпечения или да препратят към други последици. Ако те са за вреда, която изправната страна свързва с отказа си от договора, както е при задатък съгласно чл.93, ал.1 ЗЗД, то задържането на задатъка или връщането му в двоен размер в полза на изправната страна, лишава от основание иска за неустойка, ако такава е санкционно уговорена за същото неизпълнение от страна на получилия задатъка. С решение по т.д. № 193/2011 г. на ВКС, II т.о. също се възприема съдебната практика, според която с оглед въведения в чл.9 от ЗЗД принцип на свобода на договарянето, страните могат да уговарят различни последици от поведението си, както при сключването, така и при неизпълнение на поетите с договора задължения, включително заплащането на неустойки или възможност за отказ от договора като тази тяхна свобода е ограничена единствено от повелителните норми на закона и на добрите нрави. В случая, въззивният съд е достигнал до извод, че задатъкът не е върнат в двоен размер, а неустойката е уговорена изрично поради отказ от договора и се дължи, както приема съдебната практика на ВКС, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Отговор на третия въпрос се дава с решение № 39 от 15.05.2014 г. по т.д. № 1061/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., в което се приема, че правото на отказ от договор и за неговото прекратяване с едностранно изявление или с конклудентни действия от една от страните, в хипотези на започнало изпълнение и при неизпълнение на задълженията на насрещната страна е поставено в зависимост от уговорките между страните. При уговорка за отметнина правото принадлежи на всяка от страните по договора до започване на изпълнението. При уговорка за задатък правото на отказ принадлежи на изправната по договора страна. При клауза за неустойка същата се дължи при неизпълнение на задължението и за вида неизпълнение, за което е уговорена. В конкретния случай, въззивният съд е съобразил тази съдебна практика, поради което липсва посоченото от касатора основание за допускане поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са посочени доводи за необходимостта да се измени съществуващата съдебна практика на ВКС. Когато се твърди, че липсва съдебна практика по определен правен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. При липсата на доводи в този смисъл, не може да се приеме, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Останалите въпроси в изложението на касатора не обуславят изхода на делото и крайните изводи на съда, поради което са неотносими към предпоставките за допустимост на касационното обжалване. Въпросите за това, кога и в кои случаи може да се приеме, че е налице отказ от договора, не обуславят изхода на делото, тъй като отговорите им са свързани с преценката на конкретните факти и събраните доказателства. По своето съдържание въпроси представляват оплаквания за неправилност и необоснованост, а съгласно указанията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, отстраняването на допуснатите при постановяване на въззивното решение нарушения по чл.281, т.3 ГПК, засяга съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането й по същество и следователно тези доводи са ирелевантни във фазата по допускане по чл.288 ГПК. В случая, поставените въпроси са формулирани по начин, който не предполага тълкуване на приложими материалноправни норми, а конкретна преценка на правнорелеватните факти във връзка с твърденията на касатора, че съдът не е съобразил конкретната фактическа обстановка и събраните доказателства, въз основа на които са изложени противоречиви мотиви. Изводите на съда не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селекция на касационните жалби, а само ако бъде допуснато касационно обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос, който в случая не е налице. При липсата на относим за делото правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване, съгласно цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС не допуска касационно обжалване на въззивното решение, независимо дали са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба М. К. С. чрез адвокат Л. С. от АК-Б. е поискала заплатените разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 02.07.2018 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІ-20 от 16.04.2018 г. по в.гр.д. № 97/2018 г. на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА „ДРАЙ БИЛД Г2” ЕООД, ЕИК[ЕИК] и Г. Й. Й., ЕГН [ЕГН], да заплатят на М. К. С., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Л. С. от АК-Б., разноски пред касационната инстанция в размер на 2100 (две хиляди и сто) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.