О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
София, 02.04. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 394 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на И. Н. М. и Л. И. М., двамата чрез адвокат В. К. от АК-София срещу решение № 2041/20.07.2018 г. по в.гр.д. № 2163/2012 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение от 09.02.2012 г. по гр.д. № 1016/2015 г. на Софийски градски съд и са отхвърлени предявените на основание чл.59, ал.1 ЗЗД искове от И. Н. М. и Л. И. М. против П. Х. Н.-У. за обезщетение в размер на сумата от 21 720 лева за ползването на собствения им апартамент без основание.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост, а в изложение на основанията за допускане на касационно обжалване към жалбата се поддържа, че е налице очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба П. Х. Н.-У. и адвокат В. В. от АК-София са подали писмен отговор, в който се твърдят, че не е налице очевидна неправилност и претендират разноските пред настоящата инстанция.
За да постанови решението, въззивният съд е приел от фактическа страна, че И. Н. М. по време на брака си с Л. И. М. е получила по наследство и в дял срещу парично уравнение със съдебна спогодба от 08.05.2001 г. по гр.д. № 12867/2000 г. на СРС, 57 състав, апартамент/№ / находящ се в София, [улица], [жилищен адрес] първи етаж, въз основа на което е бил съставен констативен нотариален акт /№/, том І-А, дело /№/от 08.09.2003 г. Съдът е установил също, че с решение № 29/16.09.1996 г. по гр.д. № 1592/1988 г. на СРС, 35 състав, наследниците на С. И. И., поч. на 17.04.1988 г., са признати са собственици по отношение на П. Х. Н. и тя е осъдена да предаде владението на апартамента, като съдът е прогласил за нищожно саморъчно завещание от 02.12.1986 г. в полза на ответницата П. Х. Н. за половината от него и е признал за установено, че другата половина е недействителна. С решение от 10.04.1997 г. по гр.д. № 5368/1996 г., СГС, ІV-а отд. обезсилва частично решението на СРС, 35 състав по отношение на саморъчното завещание от 02.12.1986 г., тъй като според мотивите на второинстанционния съд е бил предявен само иск по чл.108 ЗС, а решението в тази част е оставено в сила. Молбата на П. Х. Н. по чл.225 и сл. ГПК за преглед по реда на надзора на постановените решения е оставена без уважение от Върховния касационен съд с решение от 10.04.1999 г., но П. Х. Н.-У. е призната за собственик по завещание на същия апартамент с нот. акт /№/, том ІІ, дело /№/.
Въззивната инстанция е приела, че с решение № 81/10.11.2017 г. по гр.д. № 5826/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. се обезсилва решение по гр.д. № 1457/2012 г. на САС в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение по гр.д. № 664/2008 г. на СГС, за отхвърляне на предявения от П. Х. Н.-У. против И. Н. М. и Л. И. М. на основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./, вр. с чл.75, ал.2 ЗН иск за прогласяване нищожност на съдебна делба по гр.д. № 12867/2000 г. на СРС, 57 състав, а производството е прекратено в тази му част като недопустимо. Въззивното решение по гр.д. № 1457/2012 г. на САС в останалата част, с която първоинстанционното решение по гр.д. № 664/2008 г. на СГС е обезсилено, а производството е било прекратено от въззивния съд по искове на основание чл.97, ал.3 и 4 ГПК /отм./ предявени по реда на чл.118 ГПК, също е влязло в сила.
С друго влязло в сила съдебно решение № 117/10.11.2015 г. по гр.д. № 710/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. се отменя решение по гр.д. № 17335/2013 г. на СГС, ІV-г отд., с което се потвърждава решение от 15.11.2010 г. по гр.д. № 3048/2008 г. на СРС, 49 състав и вместо това са отхвърлени предявените искове на И. Н. М. и Л. И. М. против П. Х. Н.-У. за установяване нищожност на основание чл.42, б.”в” ЗН на саморъчно завещание, съставено на 02.12.1986 г. от С. И. И. в полза на П. Х. Н., както и за установяване, че И. Н. М. и Л. И. М. са собственици по наследство и делба на апартамент в София, [улица], [жилищен адрес] , с площ от 108,50 кв.м. на основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./. Въззивният съд по настоящото дело е приел, въз основа на влязлото в сила решение по гр.д. № 710/2015 г. на ВКС, ІІ г.о., че П. Х. Н.-У. упражнява фактическата власт върху апартамента на основание саморъчно завещание от 02.12.1986 г., поради което не дължи обезщетение за ползване на чужд имот без основание, а предявените срещу нея искове по чл.59, ал.1 ЗЗД са неоснователни.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при тези фактически и правни изводи на въззивния съд не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд основни принципи при решаването на възникналия правен спор за неоснователно обогатяване на ответника в хипотезата по чл.59, ал.1 ЗЗД. От мотивите на съдебния акт е видно, че решението е израз на волята на съда по предявените искове за обезщетение, както е било поискано в исковата молба и съдържа неговата преценка за установените релевантни по делото факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес. Не е налице явна необоснованост на мотивите поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на процесуалния закон или нарушение на императивни правни норми, поради което липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност засягаща обемът на дължима защита и съдействие. В случая, въззивният съд е достигнал до крайния извод, че след като с влязло в сила решение е отхвърлен иска на ищците по делото /касатори в настоящото производство/ за нищожност на завещанието в полза на П. Х. Н.-У., тя упражнява фактическата власт въз основа на саморъчното завещание от 02.12.1986 г. и с оглед материалноправната легитимация на страните в деня на приключване на устните състезания, ответницата не дължи обезщетение по чл.59 ЗЗД за ползване на чужд имот без основание. Правните изводи на съда не могат да бъдат проверявани от касационната инстанция за необоснованост в производството по селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, а само след евентуалното допускане на касационно обжалване на въззивното решение, което отразява правното положение на страните в производството и спорното право към момента на приключване на делото. В тази връзка, доводите на касаторите, че решение № 130/02.07.2018 г. по гр.д. № 2090/2016 г. на ВКС, ІV г.о. е постановено след приключване на делото пред въззивния съд и обосновава неправилност на изводите в обжалваното решение, поради което следва да бъде съобразено от настоящата инстанция, не могат да бъдат споделени, доколкото по своята същност тези съображения представляват оплаквания за неправилност на решението (чл.281, т.3 ГПК), а отделно от това, постановеното по реда на чл.307 ГПК решение на ВКС отменя влязлото в сила решение № 117 от 10.11.2015 г. по гр.д. № 710/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. само в частта, в която е отхвърлен предявения иск на И. Н. М. и Л. И. М. с правно основание чл.97, ал.1 ГПК /отм./, но без да отрича последиците на решението в частта, с която е отхвърлен иска на ищците против П. Х. Н.-У. за установяване на нищожност на основание чл.42, б.”в” ЗН на саморъчното завещание, съставено на 02.12.1986 г. от С. И. И. в полза на П. Х. Н..
Предвид изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответникът П. Х. Н.-У. и адвокат В. В. от АК-София са поискали разноски по чл.38 ЗАдв. пред касационната инстанция, които с оглед изхода следва да бъдат присъдени съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2041 от 20.07.2018 г. по в.гр.д. № 2163/2012 г. на Апелативен съд София.
ОСЪЖДА И. Н. М., ЕГН [ЕГН] и Л. И. М., ЕГН [ЕГН] да заплатят на адвокат В. В. от АК-София, адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв. в размер на 886,20 (осемстотин осемдесет и шест лева, двадесет стотинки) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.