О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 526
София, 08.06. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1278 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. Д.-М., чрез адвокат М. К. от АК-В. срещу решение № 159 от 11.11.2017 г. по в.гр.д. № 381/2017 г. на Апелативен съд В., с което се потвърждава решение № 377/16.03.2017 г. по гр.д. № 3192/2015 г. на Окръжен съд Варна за отхвърляне исковете на Н. Н. Д.-М. срещу М.п. на Република България, за обезщетение на имуществени вреди, причинени от действията на държавен съдебен изпълнител К. С. П. по изпълнително дело № 4021/2002 г. на СИС при РС-Варна, в размер на 102 164,29 лева, ведно със законната лихва от 24.11.2002 г. до изплащането на сумата.
Касационната жалба срещу въззивното решение съдържа доводи за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по обуславящи изхода на делото въпроси, а именно: Кога незаконосъобразните действия нанасят вредоносен резултат – при извършването им или при последиците от извършването им; Допустимо ли е да се търси отговорност за извършените незаконосъобразни действия от пострадалия, който не притежавал права, които са му били нарушени, при извършване на тези действия; Кое причинява вредата – незаконосъобразното действие или последвалите законосъобразни такива, които се основават на него; Вредата, последица ли е на незаконосъобразното действие, когато е безспорно, че такова е извършено или поради извършване на последващи законосъобразни действия се явява последица от тях; Чия е отговорността за причиняване на вреди – на лицето извършило незаконосъобразните действия или на лицето, което се е възползвало от тези действия, извършвайки законосъобразни такива; Допустимо ли е да се претендират обезщетения за претърпени вреди от незаконосъобразни действия, извършени преди придобиване на правата на пострадалия, които са нарушени; Според касатора, въпросите обусловят изхода на делото и правните изводи на съда, и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От М.п., чрез юрисконсулт П. Р., е постъпил писмен отговор, в който оспорва доводите в жалбата и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК като претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
От Д. К. С. П. не е подаден писмен отговор.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че държавният съдебен изпълнител не е съобразил нормите на закона да постанови спиране на образуваното изпълнително производство поради висящо производство по несъстоятелност на длъжника, но тези действия не са увредили ищцата, която по-късно след разрешение на съда по несъстоятелност е придобила права от сделка със синдика, като е знаела за претенциите на трето лице върху имота. Въззивният съд е възприел изводите на първата инстанция, че не се доказва елемент от фактическия състав на непозволено увреждане – причинната връзка между действията на държавния съдебен изпълнител и вредите, изразяващи се в невъзможност на ищцата да осъществи права по договора за покупко-продажба на имот от масата по несъстоятелността, с оглед придобиването му по давност от трето лице, признато с влязло в сила съдебно решение, поради което е потвърдил отхвърлянето на иска.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд, доколкото липсват аргументи в изложението на касатора, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно дадените разяснения в тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касаторът трябва не само да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който да определи рамките, в които Върховния касационен съд следва да селектира касационната жалба, с оглед допускането й до разглеждане по същество, но и да обоснове наличието на някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. В случая, касаторът е формулирал шест въпроса, но без до обосновава хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с твърдения, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, което съгласно цитираното по-горе тълкувателно решение не обуславя допускане на касационно обжалване на решението. Отделно от изложеното, в задължителната съдебна практика на ВКС, формирана с Постановление № 7/29.12.1958 г. на Пленум на Върховния съд се приема, че отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди противоправни действия и има обезпечително-гаранционна функция, тъй като отговорността не произтича от вината на лицето възложило работа, а от противоправното поведение на лицето, на което е възложена работата. Само ако се установи, че изпълнителят не е причинил никаква вреда или вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа, възложителят може да се освободи от отговорността за вреди. В случая, въззивният съд е приел, че по делото се доказва, че държавният съдебен изпълнител е нарушил закона, като не е постановил спиране на изпълнително дело № 4021/2001 г., но тези действия не са пряка причина за настъпилите вреди на ищцата, което се потвърждава от клаузите в нотариален акт № 160/27.11.2007 г. и съдебното решение, с което е отхвърлен предявения от нея иск за собственост, тъй като е уважено направеното от трето лице възражение за придобиване на имота по давност. Изводите за възприетата от съда фактическа обстановка и преценката му за събраните по делото доказателства, не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос, по отношение на който е налице соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставените от касатора въпроси се свеждат до предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя, когато се установи, че са причинени вреди от незаконосъобразно проведено принудително изпълнение на държавния съдебен изпълнител (чл.441 ГПК). Отговор на поставените въпроси е даван с множество решения на ВКС за уеднаквяване на съдебната практика, в които се приема, че отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни действия. В. отговаря пред пострадалия за причинените му вреди поради виновното и противоправно поведение на изпълнителя на работата. Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди от своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител. Пострадалият може да съпричини увреждането си, когато неговото поведение допринася за вредата, без да се прекъсва причинната връзка между настъпилата вреда и поведението на изпълнителя на работата. Ако тази причинна връзка е прекъсната, то е налице самоувреждане, което изключва отговорността по чл.49 ЗЗД на възложителя на работата (решение № 538 от 19.12.2012 г. по гр.д. № 208/2012 г. на IV г.о. и решение № 465 от 28.12.2012 г. по гр.д. № 1157/2011 г. на IV г.о.). В този смисъл, съдебната практика на ВКС приема, че при предявен иск за обезщетение на причинените на пострадалия вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение, проведено от държавен съдебен изпълнител, съдът следва да установи дали е налице фактическия състав на непозволено увреждане във всеки отделен случай, когато се твърди, че е настъпила вреда от противоправното и виновно поведение на съдебния изпълнител, за което отговаря възложителят на работата при условията на чл.49 от ЗЗД.
В случая, изводите на съда, че липсва причинно-следствена връзка и не може да се ангажира отговорността за вреди, тъй като не действията на съдебния изпълнител, а правото на третото лице да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност е послужило като основание да се отхвърли иска за собственост на ищцата, поради което тя не може да упражни правата си по сделката със синдика, са в съответствие с практиката на ВКС в решение № 12/06.02.2013 г. по гр.д № 449/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 266/07.12.2016 г. по гр.д. № 1298/2016 г. на ВКС, ІV г.о, с които се приема, че отговорността при непозволеното увреждане се поражда тогава, когато има увреждане, което е в резултат на виновно и противоправно действие или бездействие на едно или няколко лица, т.е. при установена причинна връзка с вредите на пострадалия. В същия смисъл следва да се даде отговор и на поставените въпроси, във връзка с вредата, като последица от незаконосъобразно принудително действие на съдебния изпълнител и необходимостта да се докаже причинната връзка между настъпилите вреди за пострадалия и незаконосъобразното действие – всички елементи от фактическия състав при непозволено увреждане се доказват във всеки конкретен случай и доказването е в тежест на ищеца, който следва да установи противоправно действие или бездействие причинило вредите и причинната връзка между поведението и вредоносния резултат. Причинната връзка не се предполага и трябва да бъде доказана, тъй като само при наличие на причинна връзка между деяние и вреда може да се носи гражданска отговорност. Вредата трябва да е пряка последица от непозволеното деяние, а не резултат на случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства, както е приел и въззивният съд като е достигнал до решаващия извод, че отдалечеността на неправомерното действие на държавния съдебен изпълнител във времето е достатъчно за придобиване права от трето лице върху имота, поради което вредата не е пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното действие.
В отговор на въпросите, чия е отговорността за причинените вреди и допустимо ли е да се търси отговорност за незаконосъобразни действия преди пострадалият да придобие права, съдебната практика на Върховния касационен съд приема безпротиворечиво, че отговорността за поправяне на вредите от деликт следва да се ангажира при всяка външна проява на въздействие в чужда правна сфера, с което се нарушава общия принцип да не се вреди другиму. Когато противоправното и виновно поведение на едно или няколко лица са в причинно-следствена връзка и от това са настъпили вреди, отговорността е на всеки от причинителите, тъй като всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму (чл.45, ал.1 ЗЗД). В същия смисъл е решение № 196/20.07.2012 г. по гр.д. № 1555/2011 г., на ВКС, IІІ г.о., според което фактическият състав на непозволено увреждане и отговорност за незаконосъобразно проведеното принудително изпълнение ще е налице, когато има неправомерни действия на съдебния изпълнител, настъпила вреда и причинна връзка. Съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, а обезщетението на пострадалия ще се дължи за вредите, които са били причинени като пряка и непосредствена последица от увреждането, т.е. обезщетение се дължи за тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, както е приела и въззивната инстанция в обжалваното решение.
След като въззивният съд е съобразил съдебната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.45 и чл.49 ЗЗД и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От М.п., чрез юрисконсулт П. Р. са поискали разноски пред касационната инстанция, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени съобразно изискванията на чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. на минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 159 от 11.11.2017 г. по в.гр.д. № 381/2017 г. на Апелативен съд В..
ОСЪЖДА Н. Н. Д.-М., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], да заплати на М.п. на Република България разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2680 (две хиляди шестстотин и осемдесет) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.