1
5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 524
София, 08.06. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юни, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 1112 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано e по касационна жалба на И. А. Р., чрез адвокат М. Г. от АК-В., срещу решение № 1690/14.11.2017 г. по в.гр.д. № 1906/2017 г. на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 2612/15.05.2017 г. по гр.д. № 9684/2016 г. на Районен съд Варна и е уважен предявения иск на Е. И. Л. против И. А. Р. за връщане на сумата 11 000 лева, получена от него на отпаднало основание, ведно със законната лихва от 16.08.2016 г. до изплащане на сумата.
Касационната жалба съдържа доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл.281, т.2 и 3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и наведените пред въззивна инстанция оплаквания?; 2. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените пред въззивна инстанция оплаквания? Касаторът е цитирал решения на ВКС с твърдения, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
От ответника по касационната жалба Е. И. Л., чрез адвокат Х. Х. от АК-В., е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите с твърдения, че постановеното решение е правилно и следва да се потвърди.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за поръчка, с който ищцата е възложила на ответника да участва в публичната продан на имот по изпълнително дело № 20158110400103, като го упълномощава и да получава внесените като задатък суми. На 19.02.2016 г. по изпълнителното дело ищцата е внесла сумата 11 000 лева, която по молба на ответника до съдебния изпълнител му е била преведена по банковата сметка на 15.03.2016 г. Съдът приема, че предявения иск за връщане на сумата, с която ответникът се е обогатил за негова сметка е с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, тъй като дадените пълномощия са оттеглени на 30.06.2016 г., когато е прекратен и договора за поръчка. Въззивният съд е приел също, че между страните има сключен и друг договор от 30.05.2016 г., за закупуване на имот срещу заплащане на комисионно възнаграждение, който не е изпълнен от доверителя, поради което възражението му за прихващане с уговорената комисионна е неоснователно. Платената като задатък сума за участие в публичната продан чрез съдебния изпълнител е получена от ответника на отпаднало основание, поради което претенцията на ищцата за възстановяването й е основателна.
Решението на въззивния съд не е процесуално недопустимо. В съдебната практика на Върховния касационен съд се приема, че предметът на спора се определя от посочените в исковата молба обстоятелства и търсената защита. Когато първоинстанционният съд се е произнесъл по наведените от ищеца факти и обстоятелства, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. В този смисъл, решение № 45 от 20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на ВКС, II т.о. и решение № 71 от 02.02.2010 г. по гр.д. № 138/2009 г., на ВКС, III г.о. В случая, касаторът твърди, че не са разгледани всички оплаквания във въззивната жалба и е постановено решение по нередовна искова молба, без да бъдат обсъдени доказателствата, както и че има пропуск в доклада по делото, което обуславя недопустимост на обжалваното решение. Тези съображения не могат да бъдат споделени, тъй като неправилната преценка на доказателствения материал по делото и доводите за нарушения в доклада по делото представляват съображения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения (чл.281, т.3 ГПК). Отделно от това, не се установяват твърдяните нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване на правото на иск, поради което въззивното решение е процесуално допустимо. На ответника е дадена възможност за становище по исковете и е съставен доклад по реда на чл.146 ГПК, в който изрично се посочва, че ответникът следва да установи своето възражение и дължимостта на сумата, с която иска да извърши прихващане, т.е. съдът е изпълнил процесуалните си задължения да предостави равни възможности на страните за участие в исковото производство, след което е постановил решение по същество.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените в изложението въпроси поради следните съображения: Повдигнатият процесуалноправен въпрос – длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и наведените пред въззивна инстанция оплаквания, обуславя изхода на делото, но е разрешен в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд в решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г., II т.о. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, според които мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивния съд като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. В случая, съдът е приел, че между страните не е спорно възлагането на правни действия на ответника, във връзка със закупуването на недвижим имот чрез публична продан от съдебен изпълнител, за което е бил упълномощен, но пълномощното е оттеглено изрично от ищцата на 30.06.2016 г. Според мотивите на решението, след като ищецът доказва, че е внесъл 11 000 лева като задатък по изпълнителното дело, но сумата е преведена на ответника по негова молба, без да ангажира доказателства по делото, че има правно основание да я задържи, искът по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е основателен. Изводите на съда са в съответствие с практиката на ВКС, в която се приема, че при съдебен спор на основание чл.55, ал.1 ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото факта, че е дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него не е лишено от основание, т.е съществува причина за разместването на благата, която му дава право да задържи полученото. Когато ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника, в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото. Втората и третата хипотеза на чл.55 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или е отпаднало (решение № 161 от 01.07.2013 г. по гр.д. № 564/2012 г. на ВКС, ІV г.о.). В този смисъл, поставеният процесуалноправен въпрос не дава основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос – когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените пред въззивна инстанция оплаквания, не обуславя изхода на делото и крайните изводи в решението, доколкото въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, без да препраща към неговите мотиви. В случая, съдът е направил самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, въз основа на които е достигнал до правния извод, че е налице хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД – възлагане на правни действия и упълномощаване, което е оттеглено, а поръчката е прекратена, т.е. липсва правно основание да бъде задържана сумата от ответника, който няма вземане за комисионно възнаграждение по договора от 30.05.2016 г. В съдебната практика на ВКС се приема, че предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, тъй като не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство, но в случая няма препращане към мотивите на първоинстанционния съд, поради което процесуалноправният въпрос е неотносим.
При липсата на аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл.269 и 272 ГПК не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, поради което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1690 от 14.11.2017 г. по в.гр.д. № 1906/2017 г. на Окръжен съд Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.