О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
София, 17.04. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети април, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 822 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 183/29.10.2018 г. по гр.д. № 460/2018 г. на Апелативен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 197 от 01.06.2018 г. по гр.д. № 160/2018 г. на Окръжен съд Хасково в частта, в която е уважен предявения иск от М. Т. Г. против Прокуратурата на Република България за обезщетение на неимуществени вреди в размер на 5000 лева на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ.
Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението в осъдителната част поради необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа „очевидна неправилност”, както и основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по материалноправния въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД, с оглед твърдението на касатора, че вредите на касатора не са пряка и непосредствена последица от повдигнатото обвинение, както и че в обжалваното решение липсват мотиви за причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Според касатора, въпросът е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, формирана с ППВС № 4/23.12.68 г., т. 3 и т. 11 от ТР 3/22.05.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на ІV г.о.
От М. Т. Г. не е подаден писмен отговор.
За да постанови решението, съдът е приел, че държавата отговаря по предявения иск на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като ищецът е бил привлечен като обвиняем на 09.02.2016 г. за престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.4, вр. ал.2 НК и е било образувано ДП № 58/2015 г., пр.пр. № 544/2015 г., при Следствения отдел на Специализирана прокуратура – София. Установил е, че ищецът е задържан за 24 часа със Заповед от 08.02.2016 г., а по отношение на него е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” до постановяването на постановление за прекратяване на пр.пр. № 544/2015 г. от прокурор на Специализираната прокуратура – София, в сила от 10.11.2017 г. Според мотивите на съда, наказателното преследване за периода от една година и девет месеца се е отразило негативно върху психиката на ищеца, който е претърпял реално неимуществени вреди и независимо от по-леката мярка за неотклонение, обвинението е рефлектирало върху начина на живот и отношенията му с неговите близки и приятели, поради което справедливото обезщетение за причинените вреди е в размер на 5000 лева.
При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, доколкото липсват доводи за нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността на държавата за вреди от действия на правозащитните органи по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. От мотивите и диспозитива на съдебния акт е видно, че решението на съда е израз на предоставената му от закона правораздавателна власт, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор и в този смисъл, декларативното позоваване на очевидна неправилност на въззивното решение не дава основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, по обуславящия изхода на делото материалноправен въпрос, във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД, когато се установи пряката и непосредствена причинна връзка между основанието за отговорността на държавата по ЗОДОВ и вредите на пострадалия, поради следните съображения: Въззивният съд е извършил преценка на събраните доказателства и с оглед особеностите на конкретния случай, в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд, е взел отношение по всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението – вида и продължителността на наказателното преследване, реално изживените страдания и безпокойства, както и взетата по отношение на ищеца мярка за неотклонение. Тези обстоятелства са били преценявани от съда по негово вътрешно убеждение, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, като е отчел, че наказателното преследване е приключило в разумен срок, независимо че е водено срещу няколко лица и също така мотивирано е приел, че присъденият размер на обезщетението следва да възмезди реално претърпените от ищеца морални вреди, включително за отстраняването му от работа, както обосновава обезщетение от 5000 лева. Поставеният в тази връзка материалноправен въпрос „по приложението на чл.52 ЗЗД” не е разрешен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, тъй като въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение и настъпилите неимуществени вреди за пострадалия в съответствие с разясненията в т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, която не е загубила сила. Според мотивите на съда в обжалваното решение, степента на въздействие на обвинението върху личния живот на ищеца не се отличава с интензитет, по-голям от обичайния при наказателно преследване, което също следва да бъде съобразено, поради което претенцията до пълния предявен размер е неоснователна. Тези изводи са в съответствие с практиката на ВКС в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, при който се ангажира отговорността на държавата.
Отделно от изложеното, твърденията на прокуратурата за неправилна преценка на събраните по делото доказателства не обуславят допускане на касационно обжалване съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, тъй като доводите за неправилност на решението не могат да бъдат преценявани в производството по селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. В приложеното съдебно решение на ВКС, преценката на съда е извършена при различна фактическа обстановка за тежестта на незаконното обвинение, продължителността на наказателното преследване и степен на въздействие върху физическото здраве и психическото състояние на ищеца, поради което също не може да обоснове противоречие с практиката на ВКС. Справедливото обезщетение са определя при всеки отделен случай въз основа на данните по конкретното дело, степента на засягане на нематериалните блага и специфичните им проявления върху личността на пострадалия. Изводите на въззивния съд за обстоятелствата, при които се определя размера на обезщетението в случая, са в съответствие със задължителната за съдилищата практика на ВКС по тълкуването и прилагането на закона, с оглед на което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
След като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос също е необходимо да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, а съдът е приложил правилото на чл.52 ЗЗД съобразно указанията в т.ІІ от ППВС № 4/1968 г., поради което не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 183/29.10.2018 г. по гр.д. № 460/2018 г. на Апелативен съд Пловдив.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.