О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1151
София, 12.12.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори ноември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2960 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК, вр. § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Й. Д., чрез адвокат О. Т.-К. от АК В., срещу въззивно решение № 172 от 15.02.2017 г. по в. гр.д. № 2350/2016 г. на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 3777 от 24.10.2016 г. по гр.д. № 15543/2014 г. на Варненски районен съд, с което са отхвърлени исковете на основаниe чл.49 ЗЗД против П.Р.Б. за обезщетение на неимуществени вреди в размер на общо 18 000 евро, причинени от актове на прокуратурата, с които му се отказва да бъде прекъснато изпълнение на наказанието лишаване от свобода поради лични и здравословни причини.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопоизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по материалноправния въпрос: „При наличие на явно противоречие на текстовете на закона – чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД и текст от Конституцията на Република България – чл.132, ал.1, то следва ли, че при издаден акт на прокуратурата-предмет на спора, лице с нарушени права няма механизъм за защита съобразно българското и европейско законодателство?” Според касатора въпросът е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
От П.Р.Б. не е постъпил отговор.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът не е установил по делото, че действията на прокурорите са противоправни или извършеното от тях да е престъпление, поради което не може да се ангажира отговорността на прокуратурата, на основание чл.49 ЗЗД, което обуславя неоснователност на предявените искове.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като формулираният в изложението въпрос по своята същност представлява оплакване за необоснованост /чл.281, т.3 ГПК/ на правните изводи на съда, че отговорността на държавата по реда на чл.2 ЗОДОВ е ограничена до хипотезите предвидени в същия закон, но няма пречка да се претендира обезщетение за причинените вреди по общия ред. В случая, въззивният съд е установил всички релевантни факти от значение за правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи, че не е налице противоправно поведение на служители на ответника, от което да са причинени вреди за пострадалия, а постановения от прокурора отказ да се прекъсне изпълнението на наказанието лишаване от свобода е в рамките на неговите правомощия и функционален имунитет, поради което не са налице предпоставките да се ангажира отговорността на прокуратурата по общия ред, а предявените искове са неоснователни.
Даденото разрешение е в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд, в която се приема, че отговорността на държавата за действия или актове на правозащитните органи е обективно наложителна в случаите, когато срещу определено лице са предприети действия, които по надлежния ред са отменени, преустановени или е постановена оправдателна присъда от съда, без значение дали актовете и действията на правозащитните органи са били надлежно правно аргументирани при постановяването им. Няма пречка да се търси отговорност от правозащитните органи и в случаите, когато се твърди, че са претърпени вреди или са пропуснати ползи извън хипотезите на специалния Закон за отговорността на държавата и общините за вреди, доколкото са налице елементите от фактическия състав на непозволено увреждане по чл.49 от Закона за задълженията и договорите (в този смисъл, напр. решение № 465 от 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1794/2010 г. на ВКС, ІV г.о.).
Предвид гореизложеното, настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение на въззивния съд, тъй като не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От съображенията в изложението към касационната жалба не може да се направи извод за необходимост от изменение на съществуващата или създаване на нова съдебна практика по въпроса за отговорността на прокуратурата, във връзка с претенции за обезщетение на вредите, настъпили от служебните действия на отделните прокурори или постановените от тях актове, с оглед на което не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 172 от 15.02.2017 г. по в. гр.д. № 2350/2016 г. на Окръжен съд Варна.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.