О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 218
София, 14.03. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети март, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4621 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано по касационна жалба на Държавно горско стопанство „Алабак“, [населено място], представлявано от юрисконсулт Н. П., срещу решение № 304 от 29.08.2018 г. по в.гр.д. № 504/2018 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което се потвърждава решение № 138/28.05.2018 г. по гр.д. № 253/2018 г. на Районен съд Велинград и са уважени предявените искове на М. А. Д. от [населено място], на основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 КТ, за признаване на незаконна и отмяната на Заповед № 27/15.12.2017 г. за дисциплинарно уволнение на М. А. Д., на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, за възстановяване на заеманата от него преди уволнението длъжност „горски стражар” и за присъждане на обезщетение поради незаконното уволнение в размер на 5288,10 лева със законната лихва от 14.02.2018 г. до изплащане на сумата.
Касационната жалба съдържа доводи, че решението на въззивния съд е постановено при неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на процесуалните правила, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по обуславящи изхода на делото въпроси, които според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1. „При нарушена предварителна закрила по чл.333, ал.1, т.3 от КТ въпроса за приложението на чл.189 от КТ явява ли се без правно значение за изхода на делото?” 2. „Ако в трудовото досие липсват данни да страда от някоя от болестите, посочени в Наредба № 5 от 20.07.1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл.333, ал.1 от Кодекса на труда, то само декларирането от ищеца, че страда от някоя от болестите, при които е защитен, достатъчно основание ли е за работодателя да изиска предварително съгласие от инспекцията по труда?” 3. „Съставлява ли преценката по чл.189 КТ задължителен елемент за законността на дисциплинарното уволнение?” и 4. „Следва ли въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички въведени доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като при спор за законност на уволнението и въведен довод за нарушение на чл.189, ал.1 КТ, да извърши преценка за съответствие на наложеното наказание с тежестта на допуснатото нарушение?” Според касатора, първите два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а третият и четвъртият са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
От М. А. Д. чрез адвокат Д. К. – П. от АК-Пазарджик е подаден писмен отговор, в който оспорват доводите в жалбата като считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК и претендират направените разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че ищецът заема длъжността „горски стражар“ по трудово правоотношение при ответника, което е прекратено със Заповед № 27/15.12.2017 г. на директора на ТП ДГС „Алабак“, с налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ, поради неизпълнение на възложената работа да извършва контрол върху определения му участък. Съдът е установил, че работодателят е нарушил чл.193 и чл.195 КТ, тъй като издадената заповед за уволнение не е мотивирана, поради което не са били изпълнени изискванията на закона по налагане на дисциплинарно наказание, но решаващият мотив е, че въз основа на събрания по делото доказателствен материал не се доказва от ответника да е било искано предварително разрешение за уволнението съгласно чл.333, ал.1, т.3 КТ, поради което дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Отговор на първия материалноправен въпрос се дава с разпоредбата на чл.344, ал.3 КТ – в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварително съгласие на инспекцията по труда или на синдикален орган и такова съгласие не е било искано или не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество. Вторият поставен въпрос обуславя изхода на делото, но е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, според която работодателят е длъжен да поиска разрешение от инспекцията по труда за прекратяване на трудовото правоотношение с работник или служител, за всеки отделен случай, когато в закона е предвидена закрила при уволнение по чл.333, ал.1 КТ независимо дали е било дадено предписание на работодателя. В случая, въззивният съд се е произнесъл на поставения още с исковата молба довод за нарушение на изискванията във връзка със закрилата по чл.333, ал.1 КТ, като е възприел изводите на първоинстанционния съд, че работодателят не е преодолял закрилата, от която се ползва ищеца. Даденото разрешение е в съответствие със съдебната практика на Върховния касационен съд – напр. решение № 174 от 30.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1269/2011 г., ІІІ г.о., в което се приема, че закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ има обективен характер и работодателят е задължен да събира предварителна информация от работниците, които са определени за уволнение, дали страдат от болестите, посочени в наредбата, като уволнението е незаконно, ако така информация не е била изискана и е установено наличие на заболяване по чл.333, ал.1, т.3 КТ. В същия смисъл и решение № 168/11.06.2012 г. по гр.д. № 1113/2011 г. ВКС, ІІІ г.о., според което за предварителната закрила по чл.333, ал.1,т.3 от КТ е достатъчно към момента на връчване на заповедта за уволнение работникът обективно да страда от заболяване по Наредба № 5/87 г., независимо дали работодателят е знаел за това, освен ако работникът умишлено го е въвел в заблуждение, давайки след поискване невярна предварителна информация, че не страда от заболяване по наредбата.
Предвид изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че съдебната практика по поставените въпроси е уеднаквена с решения на ВКС и след като липсват доводи в представеното изложение към касационната жалба, че съществуващата практика се нуждае от осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените отношения, не може да се приеме, че е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По третия въпрос е формирана трайна съдебна практика на Върховния касационен съд – решение № 167/2013 г. по гр.д. № 1102/2012 г. на ІV г.о., решение № 3/2012 г. по гр.д. № 1325/2010 г. на ІV г.о., решение № 163/2012 г. по гр.д. № 564/2011 г. на ІV г.о. и др., в които се приема, че при избора на наказание съгласно чл.189 ГПК работодателят следва преценява тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено то и поведението на служителя, а когато в трудовите задължения са включени функции по ръководство и контрол, неупражняването на контрол по изпълнението на възложените задачи съставлява дисциплинарно нарушение. Неспазването на изискванията на чл.189, ал.1 КТ е нарушение на материалния закон и основание за отмяна на решението, но преценката на съда се прави при решаването на спора по същество, т.е. след като установи, че е преодоляна закрилата при уволнение по чл.333 КТ.
Последният процесуалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но въззивният съд се е произнесъл в съответствие съдебната практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, уеднаквена с решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на ІV г.о., решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІ г.о. и решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о., в които се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение, върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В съответствие с така установената практика, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са от значение за правилното решаване на спора и въз основа на тях е приел, че работодателят е нарушил изискванията на чл.333, ал.1, т.3 КТ, поради което заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е незаконосъобразна, без да е необходимо да разглежда трудовия спор по същество – чл.344, ал.3 КТ.
Ответникът по касационната жалба М. А. Д. чрез адвокат Д. К. – П. от АК-Пазарджик е поискал разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 15.11.2018 г., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 304 от 29.08.2018 г. по в.гр.д. № 504/2018 г. на Окръжен съд Пазарджик.
ОСЪЖДА Държавно горско стопанство „Алабак“, [населено място], представлявано от директора инж. И. Г., да заплати на М. А. Д., ЕГН [ЕГН], чрез адвокат Д. К. – П. от АК-Пазарджик, разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция в размер на 1180 (хиляда сто и осемдесет) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.