О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 984
София, 13.12. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2964 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. К. М. чрез адвокат Я. Я. от АК-София срещу решение № 112 от 23.04.2018 г. по в.гр.д. № 88/2018 г. на Окръжен съд Враца в частта, в която се отменя решение № 653/13.10.2017 г. по гр.д. № 1501/2017 г. на Районен съд Враца и вместо това е отхвърлен предявения иск на П. К. М. срещу [фирма], на основание чл.200, ал.1 КТ, за разликата над 8000 лева като обезщетение на неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 31.03.2014 г., ведно със законната лихва от 02.11.2015 г. до изплащането на сумата.
В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано, а в изложение към нея се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради неправилно определяне на размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд, както и по въпросите: 1. „Възможно ли е въззивният съд да не мотивира намаляването на размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за вреди? 2. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, каква е ролята на обстоятелството, че пострадалият ще търпи и за в бъдеще болки и страдания, както и че състоянието на пострадалия прогресивно ще се влошава? 3. Дали при определяне на обезщетението за неимуществени вреди вследствие на трудова злополука освен чисто физически болки и страдания следва да се вземат предвид и психическите болки и страдания? 4.Относно прилагане принципа по чл.52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.”, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От [фирма], Е.[ЕИК], чрез адвокат В. Ч. от АК-В. е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба като счита, че решението не следва да се допуска до касационно обжалване поради липса на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и претендира разноските по делото.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че работодателят отговаря за причинените вреди на ищеца от злополуката на 31.03.2014 г., призната за трудова с разпореждане № 14/08.05.2014 г. на НОИ – ТП В., тъй като е във връзка с извършваната от него работа при ответника. Съдът е установил, че с влязло в сила решение е било присъдено обезщетение на ищеца за причинените вреди от злополуката на 31.03.2014 г. и е било отхвърлено направено от работодателя възражение за груба небрежност на пострадалия, а постигнатото споразумение във връзка с предмета на спора по приключилото дело, според въззивния съд, не обхваща вредите на ищеца за периода след 30.09.2004 г. С оглед заключението на вещо лице за вида и степента на травматичното увреждане като пряка последица от злополуката и признатата трайно намалена работоспособност – 44 %, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение за причинените вреди от физическо естество след приспадане на получените обезщетения по общественото осигуряване съгласно чл.200, ал.3 КТ е в размер на 8000 лева.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД поради следните съображения: Първият поставен материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие, а в съответствие с цитираната от касатора съдебна практика на Върховния касационен съд, в която се приема, че при доказване на елементите на фактическия състав на чл.200, ал.1 КТ, съдът трябва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди от трудова злополука, от което да приспадне платеното обезщетение и/или пенсия по общественото осигуряване, както и получените суми по договори за застраховане, когато това е установено с надлежни писмени доказателства, т.е. при доказано получаване на суми по договор за застраховане, съдът е длъжен да ги приспадне от общия размер на обезщетението. В конкретния случай, въззивният съд е взел отношение по всички релевантни за спора обстоятелства – установил е наличието на трудово правоотношение между страните, настъпването на инцидент, признат за трудова злополука с влязъл в сила административен акт, както и допълнително настъпили вреди от злополуката, за които е призната трайно намалена работоспособност на пострадалия с ЕР № 0764/02.11.2015 г. на Н., а с оглед доказателствата за плащане на суми по общественото осигуряване е определил размер на обезщетението за неимуществени вреди в съответствие със задължителната практика, формирана с Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд, в което се приема, че критерият справедливост по чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай.
Отговор на първия въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се дава с решение № 219/02.12.2014 г. по гр.д. № 1325/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 551/06.03.2013 г. по гр.д. № 203/2012 г. на ВКС, ІV г.о., в които се приема, че промяната в правния резултат на спора – определяне на друг размер на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да бъде следствие от друга преценка на фактите имащи правно значение за конкретните обективно съществуващи обстоятелства съгласно критерия за справедливост в чл.52 ЗЗД, въз основа на които се оценяват в паричен еквивалент претърпените от пострадалия неимуществени вреди. В същия смисъл е и второто цитирано решение – когато въззивният съд констатира, че размерът на определеното от първоинстанционния съд обезщетение е несправедлив, тъй като не са съобразени всички претърпени вреди, той следва да изложи собствени мотиви за причинната връзка с тези конкретни вреди, които са от значение за определяне на друг размер на обезщетението, както в случая е приел и възивният съд, като е посочил, че присъденото от първата инстанция обезщетение е завишено и следва да се съобрази с получените обезщетения от пострадалия и конкретните вреди, които са причинени на пострадалия.
По останалите въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК също е формирана съдебна практика на ВС и ВКС, обобщена с т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., според която понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Тези указания се прилагат последователно и са доразвити в решения на Върховния касационен съд – решение № 414/21.11.2012 г. по гр.д. № 1543/2011 г., ІV г.о., решение № 69/18.03.2014 г. по гр.д. № 4686/2013 г., ІV г.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г., ІІ т.о. и решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ІІ т.о., в които се приема, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл, справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни признаци – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет на болките и страданията. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания. С решение № 69/18.03.2014 г. се приема, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се преценяват вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания, продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. В същия смисъл са и другите цитирани решения на ВКС, които мотиви са възприети от въззивния съд, които е съобразил както периода на интензивните болки и страдания на ищеца, така и оздравителния период, през който не е могъл да се движи самостоятелно и последвалите допълнително негативни последици от злополуката в дясна глезенна става, съпроводени с остатъчно окуцяване. Тези изводи на съда са в съответветствие със съдебната практика на ВКС, че определянето на справедливото обезщетение за неимуществени вреди се определя в резултат на конкретно установеното увреждане на ищеца, като се преценяват както фактическите обстоятелства, които допринасят за увеличаване размера на вредите, така и тези, които обуславят намаляването им в зависимост от интензитета на конкретните физически и емоционални болки и страдания на пострадалия.
След като съдебната практика е уеднаквена и липсват аргументи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди, че е необходимо да се създаде нова съдебна практика по определен въпрос също следва да се изложат съображения в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на конкретните правни норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в посочения смисъл, а разпоредбата на чл.52 ЗЗД не е неясна или противоречива, поради което не е налице хипотезата по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
От [фирма], Е.[ЕИК], чрез адвокат В. Ч. от АК-В. са поискани разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, които с оглед изхода на спора следва да бъдат присъдени, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие от 25.06.2018 г.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 112 от 23.04.2018 г. по в.гр.д. № 88/2018 г. на Окръжен съд Враца.
ОСЪЖДА П. К. М., Е. [ЕГН], да заплати на [фирма], Е.[ЕИК], чрез адвокат В. Ч. от АК-В., адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1440 (хиляда четиристотин и четиридесет) лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.