О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр.София, 28.03.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
Любка Андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 69 описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 24.04.2013г. по гр.д.№136/2013г., с което АС Варна е отхвърлил искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Жалбоподателят С. Д. Р., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението съдът се е произнесъл по правни въпроси, които са от значение за точното прложение на закона и развитие на правото.Моли да бъде допуснато касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, приема за установено следното:
Касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявеният на основание чл.240 ЗЗД от С. Д. срещу Н. М. иск за заплащане на сумата от 30 500 евро, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 25.10.2011г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща неизплатена част от предоставен й заем.
Прието е, че от пълномощно с дата 09.03.2007г. и с упълномощител [фирма], чрез представляващия дружеството С. Д., е видно, че ответницата по иск и по жалба, е упълномощена да представлява дружеството пред Г. В., във връзка със закупуване на недвижим имот за дружеството– апартамент № , находящ се в [населено място], [улица], като изрично е посочена продажната цена в размер на 128 500 евро, като й е дадено и правото да заплати и задатък (капаро) в размер на 12 850 евро.
Прието е също така, че е сключен предварителен договор от 12.03.2007г. между Г. В., от една страна, като продавач и [фирма], от друга, като купувач, действащо чрез ответницата като негов пълномощник, като предмет на предварителния договор е посочения в пълномощното апартамент № и продажната цена е определена на 128 500 евро, като в чл. 2 от договора е посочено, че при сключването му купувачът е изплатил на продавача задатък в размер на 12 850 евро (добавено е ръкописно, че „ще се изплати по банков път”).
Установено е, че на 20.03.2007 г. е сключен окончателният договор за покупко-продажба на посочения по-горе апартамент № , като на нотариалното изповядване на сделката, като представител на купувача – [фирма] лично е присъствал ищеца С. Д. (л.123), продажната цена е посочена в размер на 128 500 евро, като е добавено, че 1 610.50 евро продавачката е „получила в брой, а остатъкът в размер на 126 889.50 евро” е получила по банков път от купувача преди изготвяне на нотариалния акт. Прието е, че видно от представено преводно нареждане от датата на сделката, че сумата от 114 549.50 евро, с наредител [фирма], е преведена на бенефициентът Г. В. с основание „окончателно плащане на недвижим имот [улица], вх. , ет. , ап. ”.
Съдът, анализирайки приетата по делото ССчЕ, е приел за установено, че на 27.10.2006г. по личната разплащателна сметка на ответницата е получена сумата от 42 980 евро, част от която – 42 000 евро същата прехвърля в левовата си сметка (след обръщането им в лева), като от представените банкови документи, а именно от декларация по чл. 4, ал. 7 и чл. 6, ал. 5, т. 3 от Закона за мерките срещу изпирането на пари е видно, че Н. М. декларира, че получените от нея 42 980 евро имат произход „получен заем от Г. Х. Л.” (разликата между преведените 43 000 евро и получените от бенефициента 42 980 евро, вещото лице обяснява, че се дължи най-вероятно на удържани 20 евро комисионни при извършването на трансфера). Установено е, че на същия ден (27.10.2006 г.) ответницата прехвърля, от левовата си сметка по сметка на едноличния си търговец „Т.-Н. Х.” сумата от 71 000 лева, като основание за превода е посочено: „кредит”, а на 30.10.2006г. тегли от левовата си сметка сумата от 11 000 лева.
От приети по делото документи, съдът е счел, че не е спорен факта, за това че на 03.11.2006г. е извършена корекция в описанието по транзакция № 1270768/26.10.2006 г., като е вписано „заем от името на С. Д., с нареждащ клиент – „Г. Х. Л.”- трето лице помагч по делото, в първоначално съобщение от 26.10.2006г. за сумата от 43 000 евро и бенефициент Н. М..
Прието е за установено въз основа на експертизата, че на 12.03.2007г. Н. М. е заплатила 1 000 лева – на 01.03.2007г. (разписка с посочено основание: капаро за закупуване на имот в [населено място]), 1 000 лева – на 01.03.2007 г. (РКО; основание капаро за закупуване на имот в [населено място]), 10 300 евро – на 12.03.2007г. (по банков път; основание плащане по предварителен договор) и 2 150 лева – на 20.03.2007 г. (основание закупуване на имот в [населено място]), т. е. сума в общ размер от 24 295.05 лева, като от преведената сума от „Г. Х. Л.” в размер на 84 061.57 лева, представляваща равностойността на 42 980 евро, вещото лице изважда платените по закупуването на апартамента в [населено място] суми в размер на 24 451.52 лева и се получава остатък в размер на 59 610.05 лева (30 478.14 евро).
Установено е също така, че е изпратена покана от ищеца- жалбоподател до ответницата за заплащане на сумата от 30 500 евро, посочена като дължим остатък от предоставен й на 03.11.2006 г. от него заем, която не е получена и е с отбелязване, че не е потърсена от получателя.
При тези данни съдът е счел, че е заета сума от ответницата, но от получила от „Г. Х. Л.” и следователно я дължи на „Г. Х. Л.” по силата на договора за заем от 27.10.2006г.
Съдът е счел за недоказани твърдените от ищеца взаимоотношения между Н. М., „Г. Х. Л.”, С. Д. и [фирма], според които заплащайки капарото по предварителния договор от името и за сметка на [фирма], ответницата погасявал своето задължение за връщане на заетата сума към С. Д. (хипотезата на чл. 75, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД).
С оглед гореизложеното и от представените от ищеца непоследователни косвени доказателства, от които не се разкриват действителните отношения между четирите правни субекта /ищецът, ответницата, [фирма] (с представляващ С. Д.) и дружеството „Г. Х. Л.” с представляващ С. Д./, съдът е изградил вътрешното си убеждение за неоснователност на предявения иск.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: при договора за заем, когато сумата се предава от лице, което заявява, че извършава тези действия от името и за сметка на друг правен субект за кого възникват правните последици от договора, в контекста на чл.75, ал.2 ЗЗД съществено ли се явява за заемното правоотношение несъвпадането на насрещните волеизявления на длъжника и кредитора по въпроса за личността на кредитора и какви са правните последици от коритиране на грешка при извършване на банкови преводи и носене на риска при допускане на грешка при действието на Закона за парчните преводи, електронните платежни инструменти и платежни системи/отм./ Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси на соченото от него основание. По въпроса какви са правните последици от коритиране на грешка при извършване на банкови преводи и носене на риска при допускане на грешка при действието на Закона за парчните преводи, електронните платежни инструменти и платежни системи/отм./ не е налице общо основание по чл.280 ГПКза допускане на касационно ожалване, тъй като той не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на предявения иск/ в този смисъл т.1 ТР№1/2009г.ОСГК ТК на ВКС/. По въпроса при договора за заем, когато сумата се предава от лице, което заявява, че извършава тези действия от името и за сметка на друг правен субект за кого възникват правните последици от договора, в константната си практика ВКС нееднократно е застъпвал разбирането, че договорът за заем е реален и главното задължение на заемателя да върне заетата сума възниква по силата на постигането на съгласие и на получаването на сумата, по отношение на лице, което му предоставя сумата. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. В този смисъл е и даденото разрешение в решение от 28.12.2011г. по гр.д.№167/2011г., четвърто г.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
По отношение на формулирания материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.75 , ал.2 ЗЗД, следва да се приеме, че той не е обуславящ изхода на делото, тъй като касае само алтернативно изложените от съда съображения за недоказаност на твърдените от ищеца- жалбоподател взаимоотношения между Н. М., „Г. Х. Л.”, С. Д. и [фирма], според които заплащайки капарото по предварителния договор от името и за сметка на [фирма], ответницата погасявал своето задължение за връщане на заетата сума към С. Д..
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 24.04.2013г. по гр.д.№136/2013г. на АС Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: