О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
гр.София, 28.01.2015г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 6246/ 2014г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 21.05.2014г. по гр.д.№350/2014г. , с което АС Пловдив е уважил частично иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят – [фирма], чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответниците Н. И. Ю. и З. Ц. Ю., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържат, че не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил дружеството да заплати на Н. и З. Ю. на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 и чл. 86 ЗЗД сумите от по 30 000 лв. /тридесет хиляди лв./ на всеки от тях, представляващи обезщетения за неимуществени вреди – психически болки и страдания вследствие смъртта на сина им Н. Н., настъпила на 19.11.2009 г. при удавяне в Магистрален канал М – 1, преминаващ в края на [населено място], ведно със законна лихва върху тях, считано от 01.04.2010 г. до окончателното изплащане, като за разликата до пълния предявен размер от по 60 000 лв. за всеки от тях и за заплащане на законната лихва за периода от 19.11.2009г. до 31.03.2010г. исковете са отхвърлени като неоснователни. В отхвърлителната си част решението като необжалвано е влязло в законна сила.
Прието е по делото от представените удостоверение за раждане, удостоверение за наследници и решение № 51/15.05.2003 година по гр. д. № 2009/2003 година на Пловдивския районен съд, че двамата ищци са осиновили през 2003г. при условията на пълно осиновяване малолетния Н. Н.-техен внук- [дата на раждане] , вписани са като негови родители в акта му за раждане, а след неговата смърт са негови единствени наследници по закон. Прието е за установено, че малолетният е починал на 19.11.2009 година и причината за смъртта му е установена от представения по делото препис от акт за смърт, както и от показанията на разпитаните свидетели и тя е удавяне в напоителния канал, преминаващ в непосредствена близост до дома на ищците в [населено място].
От писмените доказателства – акт за държавна собственост, както и от приетите експертизи съдът е счел за установено, че каналът, в който се е удавил малолетния Н. Н. , преминаващ покрай [населено място] и в края на [населено място] е включен в капитала на ответното дружество и е заведен от него като дълготраен материален актив с инвентарен номер 31076, с наименование „О.Б.Н.С. В.-К. М1“, придобит през месец октомври 1996 година и въведен в експлоатация на 01.11.1996 година. Ответното дружество не е оспорило обстоятелствата, че каналът, в който се е удавил малолетния е в неговия капитал и че той го стопанисва и управлява.
Във връзка със състоянието на канала към 19.11.2009 година, когато е настъпила смъртта на малолетния., по делото е изслушана техническа експертиза, от която е установено, че нивото на водата в процесния канал е била между 1,20 – 1,40 метра до 2,30 метра според данните, предоставени съответно от [фирма] и от МВЕЦ „Л.“, произвеждаща електроенергия с вода от процесния канал. Към момента на изготвяне на експертизата вещото лице е посочило, че няма предпазни огради на канала, няма и колове с обозначителни табели, а върху бетона на съоръжението с бяла боя е написано „къпането забранено“, както и че домът на ищците, за който нямали нотариален акт, но попадал в категорията „търпими строежи“, се намирал на около 80 метра от напоителния канал, като между него и канала имало млада черешова градина, оградена с плет, част от който попадал в сервитута на канала.
Съдът е приел за установено от гласните доказателства, че ищците- ответници по жалба са се грижили много добре за детето, което ги е наричало „майка“ и „татко“, то осмисляло живота им и след неговата смърт преживели много тежко загубата, затворили се, влошило се здравословното им състояние.
При така установената по делото фактическа обстановка съдът е приел, че са налице основания за ангажиране на отговорността на ответното дружество по чл. 49 ЗЗД , във връзка с чл. 45 ЗЗД. Взет е предвид факта, че смъртта на малолетното дете е настъпила в канал, който е в капитала на дружество, което го стопанисва и управлява и е нарушило установени с нормативните актове изисквания за начина на обезопасяване на водните площи, включително и на каналите, респ. не са предприети необходимите действия за изграждане на прегради и за поставяне на предупредителни табели от неговите работници и служители.
Съдът е съобразил и обстоятелството, че в определен момент малолетното дете е оставено без надзор от родителите си, поради което е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат. Позовал се е на е задължителна по смисъла на чл. 290 от ГПК практика на ВКС, с която се приема, че в случаите, когато малолетно или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността му да действа разумно, се прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД съобразно конкретните обстоятелства, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат/ решение № 44 от 26.03.2013 година на ВКС по т. дело № 1139/2011 година, ІІ т.о; решение № 165 от 26.10.2010 година по т.д. № 93/2010 година на ВКС, ІІ т.о./. и е приел, че до вредоносния резултат се е стигнало в равна степен както поради непредприетите действия по обезопасяване на канала от ответника, така и поради поведението на самото малолетно дете, изразяващо се в приближаването до канала и падането в него поради неупражнения контрол върху детето от страна на неговите родители, въпреки ниската му възраст. Съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки един от тях е от по 60 000 лева, колкото са претендирани с исковата молба, но следва да бъде присъдено обезщетение в половин размер с оглед на приетото съпричиняване от 50% обезщетението за всеки един от ищците се намалява до размера от по 30 000 лева.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустимо ли е без доказан механизъм на инцидента да се приема наличие на пряка причинна връзка между инцидента и съоражението на дружеството, как следва да се преценяват гласните доказателствма и може ли да се приемат за доказани факти от косвени гласни доказателства по иск за вреди от непозволено увреждане, може ли да се приеме че е налице случайно събитие при неупражнен контрол по отношение на малолетно лице при деликт, следва ли ищецът пълно и главно да докаже, че единствената причинна връзка с вредата е поведението на служители на сделиквента, как следва да се приложи принципа за справедливост при оставено без надзор от родителите малолетно дете и как следва да се определи приноса, респ.стапента на съпричиняване в хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Поддържа основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Прадставя множество решения на състави на ВКС даващи разрешение на въпроси свързани с точното приложение на разпоредбите на чл.49, 51, ал.2 и 52 ЗЗД, чл.127 ГПК, както и такива които не намират отношение към преценката за допустимост на касационното обжалване по поставените за разглеждане въпроси.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че по поставените от жалбоподателя въпроси не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. В решението е даден отговор на същите в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена и в П№9/28.12.1966г. П., П № 7/1958 г., 7/1959 г., 4/1961 г. и 17/1963 г. , с които Пленумът на Върховния съд е изяснил редица въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД. Приема се, че отговорност по чл.49 ЗЗД възниква, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата, или когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. В постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 14.04. 2010 г. гр. дело № 4492/2008 г., ІІ г.о. на ВКС се посочва, че отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия и има обезпечително-гаранционна функция. За ангажиране отговорността на ответника е необходимо да се докаже, че при или по повод на възложената от него работа, лицата, на които е възложена тя, са причинили вреди на ищеца, а в решение от 11.11.2011г., по гр.д.№ 1740 /2010г., ІVг.о. на ВКС е постановено, че вината се предполага до доказване на противното, т.е.причинителят на увреждането може да доказва, че не е действал виновно и да се освободи от отговорност.
В практиката на ВКС, изразена и в постановено по чл.290 ГПК решение от 08.07. 2014г г, по гр.д. № 5665/2013г., ІІІ г.о. на ВКС се приема, че доказването е процес по установяване на истината относно фактите, релевантни за спорното право и предопределя правните изводи на съда, както и че установяването на спорните обстоятелства в процеса се извършва с помощта на описаните в закона доказателствени средства , а доказателствата се приобщават към дело по установен с императивни процесуални норми ред , в който смисъл е установената практика съгласно реш. №385 от 2010по гр.д № 1183/2009 ІІІ г.о , реш. № 31 от 2012г по гр.д.№ 502 по описа за 2011г. на III г.о. ,реш. № 265 от 2012г по гр.д №703/2011г ІV г.о на ВКС.
В константната си практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, а и в създадената по новия съдопроизводствен ред на чл.290 ГПК задължителна практика /решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ІІ т. о. и др./, Върховният касационен съд последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди от деликт на основание чл.51, ал.2 ЗЗД е обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно.
В съответствие с тази практика въззивният съд в конкретния случай е достигнал до извод за частична основателност на предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Така установената практика не е неправилна за да се налага да бъде променена чрез допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответниците направените по делото разноски в размер на 2860 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от решение от 21.05.2014г. по гр.д.№350/2014г. на АС Пловдив, в частта му с която е уважен иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. И. Ю. и З. Ц. Ю. сумата 2860 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: