О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 99
гр.София, 28.01.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и шеснадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: Светла Бояджиева
Любка Андонова
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 206 описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 12.12.2014г. по гр.д.№577/2014г. на АС София, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.26 ЗЗД.
Жалбоподателят – Д. В. Д., чрез процесуалния си представител в писмено становище поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявения от Д. Д. срещу М. В., Ц. В., И. Г., Ю. В., Ц. Д., Н. И., М. Н. и Я. С. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че договорът за доброволна делба с нотариална заверка на подписите от 31. 01. 2007г. с предмет: еднофамилна жилищна сграда с офис, находяща се в [населено място], с разгърната застроена площ от 156. 60 кв.м., състояща се от първи етаж от предверие, офис, офис, гардероб, баня – тоалетна и втори етаж от дневна, стая, столова с кухня, мокро помещение и баня – тоалетна, е нищожен поради противоречие със закона – § 182 от ПЗР на ЗУТ, като неоснователен.
Въззивният съд е изложил е съображения, за това, че съгласно разпоредбата на чл.26, ал.1, предл. първо ЗЗД, нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, т.е. са сключени при пряко или непряко нарушаване на императивни правни норми, или при постигнат забранен от закона резултат, въпреки формалното съответнствие на сделката със закона. Прието е, че в случая процесният договор не е сключен при посочените условия. Установено е, че процесната еднофамилна жилищна сграда не е представлявала временен строеж по см. на чл.54 и сл. ЗУТ за да се приеме, че към същата е относима разп. на § 182 от ПЗР на ЗУТ, тъй като с акта на узаконяване на жилищната сграда ( Акт № 15/20.09.2002г) , същата е загубила статута си на временен строеж по смисъла на ЗУТ . Посочено е, че процесната сграда е имала статута на временен строеж, но по см. на чл.49 във вр. с чл.50 от ЗУТ и като сграда с такъв статут е подлежала на узаконяване при определени услови, което е и било извършено.
Изложени са съображения за това, че на делба подлежат не само законни постройки, но и временни стгроежи, които имат т.н. търпим характер, поради което процесната еднофалина жилищна сграда би могла да бъде и е годен предмет на договора за делба. Прието е, че предвиждането в одобрен общ градоустройствен план и одобрен ПУП в поземленият имот, в който е построена сградата, да се изгради транспортна инфраструктура и път, е ирелевантно за процеса, т.к. същото е неотносимо към разп. на чл.26, ал.1 предл. първо ЗЗД, доколкото същото е ирелевантно и за процесната сделка, чиято недействителност се претендира.
По изложените съображения съдът е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1 предл. първо ЗЗД.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК, жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: представляват ли временните строежи с оглед разпоредбата на чл.182 ПЗР на ЗУТ годен обект на прехвърлителна сделка и следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви вместо да препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Поддържа, че са налице основания чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Позовава се на практиката, изразена в постановените по реда на чл.290 ГПК решения :от 26.12011 по гр.д.№931/2009г., ІV г.о. на ВКС, в което е посочено, че въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, като прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора, включително и като определя правната квалификация на иска, решение от 24.03.2010г. по гр.д.№47/2009г., І г.о., в което е прието, че съгласно разясненията, дадени в т.19 от ТР № 1/ 2001г. въззивният съд е инстанция по съществото на спора и затова трябва да направи собствени фактически и правни констатации по делото, и само ако те съвпадат с изводите на районния съд, да остави в сила неговото решение,решение от 08.11.2011г. по гр.д.№823/2010г., ІІ т.о. , в което се посочва, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си и решение от 25.11.2011г. по гр.д.№1387/2010г., ІІІ г.о., с което е пояснено , че при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество и е необходимо съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора, за да достигне до свое собствено решение
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателите въпроси. На същите съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения, представени от самия жалбоподател, като след самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора.
Така установената практика не е неправилна, поради което не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като не се налага да се допусне касационно обжалване за да бъде коригирина същата.
Що се касае до въпраса представляват ли временните строежи с оглед разпоредбата на чл.182 ПЗР на ЗУТ годен обект на прехвърлителна сделка Върховният касационен съд, састав на ІV г.о. намира, че този въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на предявения иск. Съдът, за да приеме, че процесната доброволна делба не е нищожна като противоречаща на закона, е приел, анализирайки доказателствата по делото, че сградата, предмет на делбата, не е със статут на временен строеж. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е отзначение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен такъв въпрос от жалбоподателя. В този смисъл е даденото тълкуване в т.1 на ТР№1/2009г. ОСГ ТК на ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 12.12.2014г. по гр.д.№577/2014г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: