О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 792
гр.София, 11.11.2016г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември, две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 2812 описа за 2016 год. и за да се произнесе, вз
е предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 25.03.2016. по гр.д.№63/2016г. на АС Варна, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.45 и чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателят – А. И. Г., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правен въпрос от значение за спора , който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответниците д-р К. Д. Д. и “А. И.П.“И.П.М.П.доктор Д. К. Д.” Е., чрез процесулния си представител поддържат, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. От същите е постъпила частна жалба, в която се иска отмяна на определение от 26.04.2016г. по гр.д.№6382016г. на АС Варна, с което е отказано изменение на обжалваното решение в частта за разноските. Молят същото да бъде отменено и да бъдет присъдени разноски за адвокатско възнаграждение не само за физическото лице, но и за юридическото.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., , приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от А. И. искове с правно основание чл. 45 и чл. 49 ЗЗД срещу д-р К. Д. и АИПИПМП д-р К. Д. , за солидарно заплащане обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв., болки и страдания от неизпълнение на задължението за изпращане на контролен преглед при ендокринолог след проведено лечение и късно диагностициране на злокачествен процес в житовидната жлеза, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 30.10.2012 год., ведно с присъждане на разноски в полза на ответниците. С решението си въззивният съд е осъдил ищцата да заплати на ответницата д-р К. Д. сумата 2030 лева разноски за въззивната инстанция, като е взето предвид направеното възражение за прекомерност на претендираните разноски в размер на 8 000 лева. С определение от 26.04.2016г. АС Варна е оставил без уважение искането на процесуалния представител на “А. за индивидуална практика за изванболнична първична медицинска помощ доктор Д. К. Д.” Е. за присъждане разноски и на дружеството, тъй като по отношение на него и физическото лице е осъществена една правна помощ.
Съдът е приел за установено, че ответницата д-р К. Д. е личен лекар на ищцата и че след направление от нея, е поставена основна диагноза „Други видове нетоксична гуша“, като е посочено, че щитовидната жлеза не е увеличена, а терапията е отложена до изследване на хормоните. Установено е също така, че на същия ден е проведена ехография на щитовидната жлеза и е регистрирано образувание нодул /възел/ с размери 18/12 мм, като заключението на ендокринолога е, че се касае за нодозен вариант на Тиреоидит на Х. или подостър (субакутен) тиреоидит, което според вещото лице по СМЕ не е онкологично заболяване.
Констатирано е, че при последващ преглед по амбулаторен лист №4622 от 31.07.2012 г. от д-р Д. е повторена основната диагноза „Други видове нетоксична гуша“ и не е поставена диагноза карцином, като няма и данни да е било налице съмнение за такава, въпреки практиката да се щадят пациентите.
Съдът е счел, че не е доказана противоправността на поведението на д-р Д., нито връзката на нейното поведение с късното диагностициране на заболяването на ищцата, тъй като от всички събрани доказателства по делото става ясно, че д-р Д. е положила дължимата грижа – насочила я е към ендокринолог през лятото на 2012 год. И след това дължимото поведение по правилната диагноза и лечение е на ендокринолога, който не я е положил в необходимия обем. Съдът е взел предвид заключенията на вещите лица и е приел, че данните в амбулаторния лист на д-р Д. и снимката от ехографията не съдържат достатъчно информация за един общопрактикуващ лекар, която да го насочи към предположение за карцином.Според заключението на съдебно-модицинската експертиза, прието по делото, за установяване диагнозата карцином при оплакванията от месец септември 2012 год. би могъл да допринесе преглед при специалист „У.-носно-гърлени болести“, който чрез преценка на подвижността на гласните връзки по метода на индиректната ларингоскопия би могъл да допусне карцином и да насочи към биопсия, но е възможно и парализата на гласната връзка още да не е била налична по-рано. В обясненията си в. л. д-р Ш. сочи, че общопрактикуващият лекар няма достатъчно знания, за да назначи биопсия, макар че при продължаващи оплаквания е могъл и е следвало да реагира по някакъв начин, както и че по-скоро това е дължимо поведение на ендокринолога като специалист, компетентен относно необходимите клинични процедури
При анализ на всички доказателства съдът е приел за недоказан факта, че отказът да се издаде повторно направление за ендокринолог през септември 2012 г. от личния лекар има за пряка и непосредствена последица именно късното диагностициране на карцинома на ищцана и е довел до влошаване на състоянието й, тъй като при операцията туморът не е напълно отстранен и е засегната трахеята, претърпяла е лъчетерапия и йодна терапия. Взети са предвид и заключенията на съдебно-медицинските експертизи, сопед които не би могло да се каже дали ранното диагностициране би повлияло на лечението. Съдът е счел за недоказани и е отхвърлил предявените искове с правно основание чл.45 и 49 ЗЗД, тъй като след като не е налице деликт, то и възложителят на работата не може да носи отговорност.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да определи предмета на спора и за точното приложение на чл.45, ал.2 ЗЗД относно предполагането на вина при непозволеното увреждане. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решение от 19.06.2012г. по гр.д.№582/2011г., ІV г.о. на ВКС, в което се приема, че вината се предполага до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, решение от 10.06.2011г. по гр.д№01398/2010г.,ІІІ г.о. на ВКС в същия смисъл, както и решение от 24.03.2011г. по т.д.№345/2010г., І т.о. на ВКС и определение от 03.11.2009г. по т.д.№470/2009г., І т.о. неотносими към преценката за допустимост на касационното обжалване.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за задължението на съда да определи предмета на спора. По този въпрос практиката вече е уеднаквена от касационната инстанция по реда на чл.290 ГПК : решение от 27.06.2012г. по гр. д. № 117/2012 г., IV г. о., решение от 16.01.2013г. по гр. д. № 168/2012 г., IV г.о., решение от 01.07.2013г. по гр. д. № 564/2012 г., IV г. о., решение от 03.10.2013г. по гр. д. № 977/2012 г., IV г. о., решение от 30.10.2013г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о. и решение от 16.01.2014г. по гр. д. № 1209/2013 г., IV г. о. Според така установената практика, предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се извършва от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право; когато въззивният съд, при непроменени фактически твърдения и петитум в исковата молба, възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с дадената от него квалификация, като изложи собствени мотиви. Въззивният съд е определил предмета на спора при спазване на така посочената практика.
Не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за точното приложение на чл.45, ал.2 ЗЗД относно предполагането на вина при непозволеното увреждане. В практиката на ВКС, изразена и в постановено по реда на чл.290 ГПК решение от 16.10.2012 г. по гр. дело № 61/2012 трето г.о., с което е прието, че при непозволено увреждане се презюмира не отговорността изобщо, а само вината, която съставлява само един от елементите на фактическия състав на отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД. В съответствие с тази практика, съдът за да отхвърли предявените искове с правно основание чл.45 ЗЗД и чл.49 ЗЗД , е приел за установено, че не е извършено деяние, което да е в причинна връзка с настъпилите за жалбоподателката вреди, а не приел, че ищцата следва да докаже вината на деликвента.
С оглед на така изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
По частната жалба на д-р К. Д. Д. и “А.И.П.И.П.М.П. доктор Д. К. Д.” Е..
Частната жалба е неоснователна.
Настоящата инстанция намира, че въззивният съд правилно е отказал да измени решението си в частта за разноските. Съдът правилно е приел, че следва да се присъдят разноски за едно адвокатско възнаграждение, тъй като ответниците са представлявани от една и съща адвокатска кантора, като по делото е осъществена единна защита както на физическото лице, така и на юридическото такова. Съдът е намалил размера на претендираното възнаграждение за един адвокат при точто спазване разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК – поради прекомерност, като е присъдил такова в размер на 2300 лева, а не в претендирания размер от 8000лева.
Ето защо определение от 26.04.2016г. по гр.д.№63/2016г. на АС Варна, с което е оставено без уважение искането за изменение на въззивното решение в частта за разноските, следва да се остави в сила.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателката следва да заплати общо на д-р К. Д. Д. и “А. за индивидуална практика за изванболнична първична медицинска помощ доктор Д. К. Д.” Е. сумата 5000 лева разноски пред ВКС.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.03.2016. по гр.д.№63/2016г. на АС Варна.
Оставя в сила определение от 26.04.2016г. по гр.д.№63/2016г. на АС Варна.
ОСЪЖДА А. И. Г. да заплати общо на д-р К. Д. Д. и “А. И.П.И.П.М.П. доктор Д. К. Д.” Е. сумата 5000 лева разноски пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ