О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 481
гр.София, 03.04.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на първи април, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 290/ 2014г. по описа на ВКС.
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 01.11.2013г. по гр.д.№465/2013г. , с което ОС Ловеч е отхвърлил иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Жалбоподателката – С. Г. С., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правнен въпрос който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответникът Р с-Д, чрез процесуалния си представител, поддържа че не са налице основанията по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд с обжалваното решение, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил като неоснователен и недоказан предявения от С. Г. иск. срещу Р с-Д, с пр.основание чл.49, във вр. с чл.45 ЗД за заплащане на сумата 6000.00 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 26.09.2011 год. до 14.11.2011 год. от Решение № 68/26.09.2011 год. по гр.д. № 388/2011 год. на РС-Дряново и издадената въз основа на него Заповед за защита от 26.09.2011 год. в частите, с които са наложени мерки за защита на осн. чл.5, ал.1, т.3 и т.4 от ЗЗДН, ведно със законната лихва върху обезщетението, считано от 14.11.2011 год. до окончателно изплащане на задължението,
От представените по делото доказателства е прието за установено, че от съвместното съжителство на ищцата С. Г. и Х. Н. са родени две деца – М.- на 13.05.2003г. и Г., [дата на раждане] . Прието е, че от м.април 2008 год. родителите са се разделили и с решение № 83/06.11.2008 год., по гр.д. № 232/2008 год., Дряновският районен съд е определил децата да живеят при майка си по иск с правно основание чл.71, ал.2 СК, като упражняването на родителските права върху децата е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични отношения.
Установено е, че на 02.07.2011г. бащата е взел сина си М. съгласно определения от съда режим на лични отношения за един месец през лятото и на 02.08.2011г. последният подал молба до РС-Дряново против майката на осн. чл.8 и чл.18 от ЗЗДН, по повод на която е образувано гр.д. № 388/2011 год. Прието е, че с решение № 68/26.09.2011 год., постановено по цитираното по-горе дело, Дряновският районен съд е задължил С. Г. на осн. чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на сина си М. и забранил на същата да приближава жилището и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице за срок от дванадесет месеца на осн. чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН, като е определил временно местоживеене на детето при родителя, който не е извършил насилието – Х. Н. за срок от дванадесет месеца на осн.чл.5, ал.1 т.4 ЗЗДН и разпоредил издаването на заповед за защита на пострадалото лице, която да се изпълни от полицейските органи по местоживеене на пострадалото лице – [населено място]. С цитираното решение С. Г. е предупредена на осн. чл.16, ал.2 от ЗЗДН, че при неизпълнение на заповедта на съда ще бъде задържана на осн. чл.21, ал.3 от ЗЗДН и незабавно ще бъдат уведомени органите на прокуратурата. Установено е, че въз основа на решение № 68/26.09.2011 год. по гр.д. № 388/2011 год. на Дряновския районен съд е издадена заповед № 495/26.09.2011 год, а решението е обжалвано от С. Г.. Установено е също така, че с решение № 322/14.11.2011 год., по в.гр.д. № 375/2011 год., Габровският окръжен е отменил решението на Дряновския районен съд в частта, с която е забранил на С. Г. приближава жилището и местата за социални контакти и отдих на пострадалото лице за срок от дванадесет месеца на осн. чл.5, ал.1, т.3 от ЗЗДН и в частта, с която определил временно местоживеене на детето при родителя, който не е извършил насилието за срок от дванадесет месеца на осн.чл.5, ал.1 т.4 от ЗЗДН като незаконосъобразно и неправилно, а в останалата част го е потвърдил.
При така установените обстоятелтва по делото въззивният съд е приел, че не се установява противоправно деяние от страна на докладчика по делото. Прието е, че от приетото като доказателство гр.д. № 388/2011 год. на РС-Дряново установява, че постановеното от съдия П. решение № 68/26. 09.2011 год., с което е наложил срещу ищцата-жалбоподател мерки за защита от домашно насилие по отношение на сина й, е отменено като незаконосъобразно и неправилно от Габровския окръжен съд, но от този факт обаче не следва извод, че при постановяване на съдебния си акт съдията е действал противоправно. Изложени са съображения за това, че в случая е налице един частично отменен съдебен акт по реда на предвидения в ГПК инстанционен контрол, което е част от регламентираната в закона правораздавателна дейност и отмяната на постановено от първоинстанционния съд решение не може да се квалифицира като противоправно и виновно действие на съдията-докладчик по него. Посочено е, че според разпоредбата на чл.271, ал.1 ГПК в правомощията на въззивния съд е след преценка на приетите по делото доказателства и установени обстоятелства да реши спора по същество, като отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение, ако то противоречи на закона, но такъв резултат не може да обоснове извод за противоправно и виновно действие на съдията-докладчик, постановил отменения съдебен акт.
Прието е, че не е доказано и твърдението на жалбоподателката за пристрастност и предубеденост на съдия-докладчик по гр.д. № 388/2011 год. на ДРС с оглед участието му в проведената на 12.08.2011 год. среща между държавни и общински органи по повод постъпилата от бащата на 02.08.2011 год. молба за защита от домашно насилие, по повод на която е образувано цитираното по-горе гражданско дело.
Изложени са съображения за това, че съгласно нормата на чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа и отговорността на ответника РС-Д. ще е налице, когато има противоправно деяние на изпълнителя, настъпила вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредата, настъпила по повод изпълнение на възложената от ответника работа и вина на извършителя. Прието е, че искът е неоснователен, тъй като ищцата не е установила наличие на всички посочени по-горе предпоставки обуславящи основателност на претенцията й.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора, а именно противоправно и виновно действие на съдебния състав ли е постановяването на решение по вътрешно убеждение, което решение е отменено от по-горната съдебна инстанция и отменителното решение представлява ли предпоставка за отговорността на възложителя на работата. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че по поставените от жалбоподателя въпроси не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. В решението е даден отговор на същите в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена и в П№9/28.12.1966г. ПВС, П № 7/1958 г., 7/1959 г., 4/1961 г. и 17/1963 г. , с които Пленумът на Върховния съд е изяснил редица въпроси във връзка с отговорността по чл.49 ЗЗД. Приема се, че отговорност по чл.49 ЗЗД възниква, когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата, или когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. Посочва се, че отговорност по чл.49 ЗЗД съществува и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа, като границите на отговорността по чл.49 ЗЗД се определят от степента на вината на лицето, което е било натоварено да извърши определена работа. В съответствие с тази практика въззивният съд в конкретния случай е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Така установената практика не е неправилна за да се налага да бъде променена чрез допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.11.2013г. по гр.д.№465/2013г. на ОС Ловеч.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: