О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1384
гр.София, 04.12.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори декември, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N5250 описа на ВКС за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288, ал.1 ГПК.
Обжалвано е решение от 13.05.2014г. по гр.д.№322/2014г., с което ОС Велико Търново, е уважил предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
Жалбоподателят –С. „Д. А.Ц.”-С., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които от значение за точното приложение на закона и развитие на правото.
Ответницата Д. П. В. в писмено становище, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил С. „Д. А.Ц. да заплати на Д. П. сумата 2 704,80 лева на основание чл. 344, ал.1, т.3 КТ, във вр. с чл.225, ал.1 КТ обезщетение за времето през което е останала без работа, поради уволнението и за периода от 01.02.2014г. до 01.04.2014г. в размер на сумата 901.58лв. ведно със законната лихва, считано от 29.04.2014г. до окончателното и изплащане. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за незаконно уволнението на ищцата Д. П. на основание чл. 328, ал.1, т.2 КТ и я е възстановил на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ на заеманата преди уволнението длъжност „Инспектор.” при „Център за медийна политика и реклама в академията”.
Съдът е приел, че не е установено по делото да е извършено реално съкращение в щата на учебното заведение, с което да се закрива длъжността на ищцата. Преето е, че в представено по делото Решение №1 от 18.09.2013г. на Академичния съвет липсва конкретизация кои точно щатни бройки със съответното длъжностно наименование се закриват и от кога. Установено е, че в изпълнение на това решение ректорът е издал заповед, в която се посочва, че се закрива „Център за медийна политика и реклама”а, считано от 01.10.2013г., но след тази заповед не е последвало изготвяне на ново щатно разписание, влизащо в сила от 01.10.2013г., а в представеното такова от 30.09.2013г. длъжността на ищцата съществува. Съдът се е позовал и на задължителна практика на ВКС по този въпрос, изразена в решение от 30.11.2012г. на ВКС по гр.д.№1500 на ІІІ г.о. на ВКС, в която се приема, че е незаконно уволнението на служител без да е установено, че в ново, утвърдено щатно разписание щатната бройка не съществува.
Като допълнително съображение за това, че уволнението е незаконно съдът е посочил и факта, че заповедта е подписана от лице без изрична представителна власт за прекратяване на трудови правоотношения, тъй като при упълномощаването му такова правомощие не е изрично записано
При тези данни съдът е счел, че извършеното уволнение е незаконно и е уважил и предявените искове с правно основание чл.344, ал., т.1-3 ГПК.
В изложението към касационната си жалба жалбоподателят – работодател, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви съобразно чл.235, ал.2 ГПК и за възможността заместник ректора да представлява ректора с оглед точното приложение на разпоредбата на чл.33, ал.1,т.1 ЗВО. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Представя решение от 25.02.2011г. по гр.д.№1681/2009г.,ІV г.о. на ВКС, в което е прието, че законът не допуска делегиране на правомощия от ректора към заместник ректора, освен със изрично пълномощно и решение от 15.07.2013г. по гр.д.№1133/2012г.,ІІІ г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът следва да мотивира решението си , като изрази своята воля без съдържателни противоречия и празноти.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по въпроса за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви съобразно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, тъй като в конкретния случай, съдът, макар и да е направил препратка към мотивите на районния съд по реда на чл.272 ГПК, е направил и свои собствени изводи по направените въз въззивните жалби на страните оплаквания, а искания за събиране на нови доказателства не са били направени. На въпроса следва ли въззивния съд да препраща мотивите си към тези на първата инстанция на основание чл.272 ГПК без изрично произасяне по поставен във въззивната жалба въпрос съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВКС, изразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК решения на ВКС, решение от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009г., ІV г.о. на ВКС, решение от 24.06.2010г. по гр. д. № 826/2009г.,ІV г.о. и решение от 08.11.2011г. по гр.д.№823/2010г., ІІ т.о. на ВКС. В същата се приема, че с приетите при действието на ГПК от 1952 г. /отм./ постановления на Пленума на ВС – ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Задължителни указания във връзка с правомощията на въззивната инстанция и съдържанието на мотивите към нейното решение са дадени и с приетото по-късно Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС – т.19, с което по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Задължителните разяснения и указания, дадени от Пленума на ВС и от ОСГК на ВКС, не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007г. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство /чл.269 ГПК/. Аргумент за това са нормите на чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. В в съответствие с тази практика решаващият състав е потвърдил обжалваното пред него първоинстанционно решение с позоваване на препращащата норма на чл.272 ГПК, като и обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е изложил и собствени съображения защо приема за основателен иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ.
По въпроса за възможността заместник ректора да представлява ректора с оглед точното приложение на разпоредбата на чл.33, ал.1,т.1 ЗВО настоящият състав намира, че не е налице основание по чл.280 ГПК и даденото тълкуване в т.1 ТР№1/2009г. ОСГ ТК на ВКС. Този въпрос не е съществен за изхода по спора, тъй като решаващият извод на съда за основателност на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е обусловен от установена по делото липса на реално съкращаване на щата. Непосочване на правен въпрос от значение за спора съставлява достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати ответницата направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 600 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.05.2014г. по гр.д.№322/2014г. на ОС Велико Търново.
ОСЪЖДА С. „Д. А.Ц.”-С., да заплати на Д. П. В. сумата 600 лева разноски пред настоящата инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: